Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

— Къде са били тоест — изсумтя презрително Бродан. — Отпреди колко време е информацията ти?

— Къде са . Къде ще бъдат — настоя старицата и размърда костеливите си ръце в скута си. — Но ти не разбираш, нали? Не можеш да разбереш. Разбери поне, че аз знам.

— И откога имам врагове? — попита Бродан. — Мен всички ме харесват.

— Дошли са да вземат онова, което търсиш, и това ги прави твои врагове — обясни търпеливо посетителката.

— Кои, колекционерите?

— Не, крадците. Крадци от Равнините — изсъска тя. — Врагове на Твоята Империя.

— Нали каза, че и ти работиш за Империята? — Бродан я изгледа с подозрение.

Тя стисна тънките си, почти несъществуващи устни.

— Аз съм по-стара от твоята Империя, така че защо да ми пука? Пратиха ме да те държа за ръчичка, докато намериш онова нещо, и ето ме тук. Ако отхвърлиш помощта ми и след това се провалиш, за провала ти бързо ще се разчуе.

Бродан сбърчи чело. Рекеф често използваше странни хора за свои агенти, но това чудато същество сигурно беше най-странното от всички.

— Ще те следя под лупа — предупреди той.

— Следи ме колкото щеш. Ако кажеш, ще ти потанцувам дори.

Той потръпна отново. „Дали пък не е дело на Максин? И откъде е изровил генералът тази дърта вещица?“

— Добре тогава. Води — каза той. — Покажи ми тези така наречени врагове. Да ги видим какви са и кои са.

Тя се изправи и каза:

— Нощес тук ще се пролее кръв.

— В Джерез кръв се пролива всяка нощ — отвърна пренебрежително Бродан. Де пренебрежението му да беше искрено. Прекарал бе само десетина минути в компанията на това чудовище, а вече се чувстваше на тръни. Може би защото нощта наближаваше.

— Събери си войниците — каза тя, а после вдигна ръка и вирна нос, сякаш е надушила нещо. — Побързай. Кръвта вече се лее. Трябва да тръгваме. Веднага!

Ахеос дълго се бе колебал, което Тиниса отдаваше на вроденото му недоверие към бръмбарородните търговци. Но не беше успял да открие кутията със собствени сили, така че накрая се съгласи, макар и неохотно.

— Ако нещата се объркат — посъветва ги, — гледайте да стигнете до бараката на Нивит. Гавед е там да държи под око Талрик, а доколкото разбрах, Нивит има на разположение хора, които при нужда да вдигне на оръжие, доколкото водомерките изобщо могат да въртят оръжие.

— Ами ти? — попита тя. Заварили го бяха сам — Йонс Аланмост беше излетял да тества току-що отремонтирания въздушен кораб.

— Аз мога да се скрия не по-зле от водомерките — отвърна Ахеос. — Няма опасност да ме намерят. — Изгледа я и смръщи чело. — Има и нещо друго, нали?

— Има, разбира се — отвърна Тиниса. — Но единственият начин да разберем какво е, е да приемем поканата на майстор Белоуерн.

Сега подтичваше след Тисамон в предвечерния сумрак на път към приземената гондола на Лейар.

— Този бръмбар е по-уплашен, отколкото би признал дори пред себе си. Чудя се какво го е уплашило толкова — отбеляза Тисамон.

— Съперниците му, без съмнение — каза Тиниса. — Може би са се съюзили срещу него.

Богомолката поклати глава.

— Има и нещо друго. Човек не стига толкова нависоко в йерархията, ако не може да се справи със завистта на конкуренцията. Сигурно е нещо, свързано със самата кутия.

— А онова паякородно момиче?

— Може би то знае къде е кутията — предположи Тисамон. — Може би Белоуерн иска от нас да пазим момичето. — Млъкна внезапно, после добави: — А може би момичето е шпионката Сцила.

Тиниса го изгледа обезпокоено и призна:

— Не можем да го изключим. Но по същата причина не можем да изключим и варианта, в който самият Лейар е Сцила. Ако се вярва на Ахеос, тя може да приеме всякакъв образ.

— Значи това е капан, така ли?

— Нищо чудно. Искаш ли да се връщаме?

Тисамон я изгледа с вдигнати вежди.

— Защо?

Той би предпочел наистина да е капан, досети се Тиниса, нещо реално, срещу което да вдигне оръжие. Направо изгаряше от нетърпение да убие някого.

— Помещенията в гондолата ще са малки и с нисък таван — предупреди го тя.

— Това е в наша полза. Ще компенсира численото им превъзходство — омаловажи притесненията й той, после отново тръгна с бърза крачка. Тиниса се забави, усетила лек гъдел по китката си. Погледна я разсеяно и видя тънка струйка кръв. Тайнствената драскотина се беше отворила отново и кървеше, макар че, каквато беше плитка и безобидна, вече би трябвало да е хванала коричка.

— Какво? — попита Тисамон през рамо. Тя поклати глава и изтри скришом кръвта. Раната всъщност беше заздравяла, бързо при това. За миг я обзе необяснима тревога, все едно стои на ръба на пропаст, на бездна, която протяга алчно ръце към нея, а тя бързо губи равновесие.