Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

— Е, какво става тук? — прошепна тя. Надяваше се, че паякородното й лице ще подейства успокоително на момичето. Но то само я зяпна мълчаливо.

— Не се плаши — каза Тиниса с най-убедителната си усмивка. — Аз нямам нищо общо с тази история. Ако искаш да поговориш с някого, можеш да поговориш с мен. От Паешките земи ли си? Или от Империята?

— Не съм от място, което да знаеш — каза момичето, но Тиниса и сама се досети, като чу мекия му, странен говор. Побиха я тръпки. Така както бе разбрала, че Брадол е отраснал в Хелерон, а Белоуерн е бръмбаророден от Империята, а не от Равнините, така разбра и че напевният говор на момичето й е съвсем чужд, по-чужд от всичко, което беше чувала в космополитния Колегиум или окупираната Мина.

— Кажи ми, бързичко — подкани я Тиниса.

— Тази нощ ще ме убият — прошепна момичето и Тиниса усети, че девойката не иска да е между тези стени, но че навън има нещо, което я плаши още повече.

— Ти, оръжемайсторката! — повиши глас Лейар. — Ела тук!

Тиниса изпсува наум, но тръгна чинно към писалището.

— Няма да говориш с нея — предупреди я Лейар. — Никой не говори с нея. — Тиниса очакваше да добави „освен мен“, но остана разочарована. Явно никой не говореше с тайнственото момиче. — Искам да стоиш близо до мен, ясно? — добави Белоуерн строго и надигна за пореден път чашата, но вместо да го успокои, виното сякаш го напрегна още повече.

— Ако можем да… — започна тя, но Лейар я прекъсна веднага:

— Просто ги убийте. Когато дойдат, ги убийте.

Тя кимна и погледна към другия край на стаята, където Тисамон говореше тихо с Патер Брадол.

Богомолкородният бе очаквал капитанът на охраната да е настроен враждебно към богато платените натрапници, но човекът беше истински бръмбар, прагматичен до мозъка на костите.

— Добре, че господарят намери заместници — тъкмо казваше Брадол. Тъмните кръгове под очите му говореха за хронично недоспиване. — Днес загубихме трима.

— Как ги загубихте? Някой ги е убил? — попита Тисамон.

— Просто изчезнаха. От улицата — обясни бръмбарородният. — Никой нищо не е видял, но пък проклетите водомерки са си такива. Мълчат като риби. Казах на шефа, че ще е най-добре да се разкараме от града, но той твърдо е решил да участва в наддаването. Момичето беше само допълнителен бонус, а сега всички ще плащаме за импулсивното решение на шефа. — Млъкна, осъзнал, че е казал твърде много, но после явно реши, че вече няма значение. — Дано ти и жената да си разбирате от работата.

— И не знаеш кой е врагът? И кое е момичето?

Брадол поклати глава.

— Знам само, че една нощ налетяхме на паякородната и шефът я прибра. Явно е видял нещо в нея. Много е странна… и бяга от нещо, това мога да кажа.

Тисамон се огледа. Незнайно защо затвореното пространство на гондолата започваше да го потиска. Може би заради необичайната среда, мъждукащите газени лампи и закованите за пода и стените мебели.

— А местните? — попита той.

— Местните знаят какво става, може би не всичко, но поне отчасти са наясно — каза Брадол. — Обаче мълчат проклетниците. Не знам какво е, но водомерките са му свикнали, страхуват се и гледат да не му застават на пътя. Каквото и да е това чудо, ние сме сами срещу него. Най-добре ще е да изкараме момичето навън и да се свършва, но шефът не дава. Иска да я добави към колекцията си.

— Робиня — каза студено Тисамон.

Брадол сви рамене.

— И какво ще направиш ти по въпроса, богомолкородни? Този град е на имперска територия, а в Империята всички са или роби, или робовладелци.

— Какво беше това? — попита внезапно Лейар.

— Кое, сър? — попита Брадол.

— Някой да се качи горе и да види дали хората ни още са там — нареди Лейар. — И вижте дали са въоръжени и готови за бой.

Брадол, изглежда, се подразни.

— На палубата има две балисти за многократна стрелба, сър, и четирима войници. Ако някой прати хора срещу нас, ще пострада здравата, без значение дали ще удари от въздуха, или по земя.

— Ти! — Лейар посочи един от пазачите. — Качи се горе. Веднага!

Пазачът се разбърза и ботушите му затропаха по дървено стълбище. В последвалата тишина Тиниса усети, че подът и стените леко треперят. Погледна Тисамон и той кимна. Лейар зяпаше стъклената гарафа, сякаш там се криеше някаква голяма тайна.

Пазачът се върна и докладва, че мъжете горе са на мястото си и бдят, но Лейар май изобщо не го чу.

— Това е то — каза след миг. — Вижте.

Тиниса погледна и видя какво има предвид. По повърхността на виното в гарафата имаше вълнички, плискаха се отвън навътре. Дървеният под на стаята вече се тресеше осезаемо. Сърповидното острие на Тисамон беше в готовност, видя тя, и бавно извади рапирата си.