Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

Изходът на стълбището към палубата беше заприщен от осородни войници, които вече плащаха кървав данък на дребосъците с техните чудовищни арбалети. Имаше само още един изход от стаята и той водеше там, откъдето бяха дошли нападателите.

Тиниса се стрелна напред, решена да ускори нещата. Бронираният се завъртя тромаво и замахна към нея с пиката си. Тисамон не пропусна шанса и удари, целеше се в раменната свръзка на перлената броня. Острието на сърпа се заби, но не достатъчно дълбоко.

Тиниса клекна под метящата пика и видя как върхът й оставя обгоряла ивица по дървената стена. После зърна кожен маркуч, който излизаше от задния край на пиката и се извиваше към гърба на бронирания. Замахна и го сряза през средата с един удар на рапирата си.

Така и не разбра дали е постъпила правилно, но миг след като сряза маркуча почувства силен удар, а стаята изчезна в ярко синкавобяло сияние. Опомни се просната на пода, главата й се въртеше, дясната й длан беше кървавочервена и смъдеше като от изгорено, а ефесът на рапирата й беше почернял. Бронираният беше изхвърчал в другия край на стаята и правеше опит да се надигне с помощта на маломерните си сподвижници.

— Хайде! — извика тя на паякородното момиче. По лицето му се бореха страх и отчаяние, но след миг отчаянието взе превес. Във внезапен пристъп на храброст девойката хукна към изхода покрай поваления мъж, но в последния миг една ръка в бронирана ръкавица се сключи около глезена й.

Лейар я улови, преди да е тупнала на пода, а Тисамон заби върха на сърпа си в бронираната ръкавица на натрапника, после заби юмрук в наличника на шлема му.

Шлемът се пукна, не като метал, а като черупка. Лицето отдолу беше чиста проба лице на бръмбаророден, но бледо като на удавник и разкривено от дива ярост. Кухият заради шлема глас сега прозвуча разбираемо:

— Тя е наша, диваци такива! Не може да я вземете!

— Хайде! — викна Тиниса на момичето и хукна към предния люк. Пътят им минаваше покрай мястото, откъдето бяха нахлули натрапниците, и видяното там я изплаши до смърт.

В дъното на гондолата зееше голяма дупка, някаква машина или животно беше издълбало тунел в земята под дървения корпус, а после тунелът се беше напълнил догоре с вода.

В тунела имаше човек — още един от гигантите с шипестите юмруци се издигаше към повърхността. Тялото му беше обгърнато от сребрист ореол, който се стопи веднага щом съществото изскочи над водата.

Тисамон я беше изпреварил — стоеше пред люка и го гледаше безпомощно. Механизмът беше създаден за Умели и той нямаше представа какво да прави с него.

Лейар буквално го избута настрани. В стаята зад тях се вихреше касапница и резултатът не беше в полза на неговите хора.

Лейар отключи, отвори широко вратата и изкрещя, когато енергиен залп го удари право в гърдите. Бръмбарородният политна назад и падна на пода с разкривено лице.

Пред гондолата се бяха събрали осородни войници, но не от онези, които работеха за Консорциума, а от другия вид, с който Тиниса имаше повече опит.

Нямаше време да проверяват дали Лейар е жив. Тисамон просто скочи през отвора, на три метра над земята, приземи се сред войниците и замахна в движение със сърпа си. Двама отскочиха ранени, а другите се пръснаха да търсят прикритие, откъдето да стрелят.

Тиниса сграбчи паякородното момиче, което изглеждаше ужасено до смърт, и се хързулна по наклонения корпус, с надеждата, че Изкуството ще забави скоростта й. Момичето никак не й помогна — вкопчило се бе в нея като удавник.

Когато стана ясно, че девойката не е в състояние да направи нищо разумно в името на собственото си спасение, Тиниса я повлече по улиците и чак след три пресечки се обърна с намерение да помогне на Тисамон. Но той вече тичаше след тях.

— Къде са осите? — попита Тиниса.

— Налетяха на приятелчетата ни от гондолата — отвърна кратко той, после погледна девойката. Очевидно смяташе, че ще е по-разумно да я зарежат, но също толкова очевидно бе, че го гризе любопитство. Преди да е казал каквото и да било обаче, се чуха викове и пукот на енергийни жила.

— Да се махаме — реши той и тримата хукнаха по разкаляните улици на Джерез, докато осите се издигаха във въздуха зад тях.

Нивит беше излязъл да преслуша източниците си, а Гавед уж имаше задачата да крие разни хора. И най-вече да крие Талрик, който хем не изгаряше от желание да им гостува, хем не събираше смелост да побегне. Бившият офицер от Рекеф обикаляше свърталището на Нивит, ровеше из архивите му и плашеше Скрит. Личеше си, че скоро ще събере кураж да си тръгне, и тогава Гавед, волю-неволю, щеше да се изправи пред дилемата дали да го задържи, или не, и дали първото всъщност му е по силите.