Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

— Значи какво? — каза меко той, без да я поглежда. — Била си робиня и си избягала. И сега господарите те преследват.

Възнамерявал бе просто да изложи в думи очевидното, но после улови за миг погледа й и от него го втресе. Самият той добре познаваше съдбата на бегълците. Имаше богат личен опит в проследяването на избягали роби, дезертьори, крадци. Познаваше страха от залавяне, но паниката и дивият ужас, разкривили лицето на Сеф, го пронизаха право в сърцето. Момичето местеше ужасено поглед — от неговото лице към стените, към пода и към въздуха дори, сякаш всички те бяха неразделна част от един кошмар без край. Изглеждаше уплашена и преди, но когато Гавед спомена за господарите й, този всепроникващ страх се удвои и учетвори върху лицето й. Ако притежаваше необходимата за това дързост, сигурно би запищяла от ужас, помисли си Гавед, но понеже не смееше да запищи на глас, пищеше в главата си.

Гавед усети как сърцето му се свива в кратък пристъп на болка и съчувствие.

— Идваха и тук, Сеф. Показаха твой портрет и обещаха щедра награда — каза той, колкото се може по-меко.

Нещо сякаш се върза на възел в нея и я преви на две. Косата й провисна пред лицето. Гавед чуваше накъсаното й дишане.

— Редно е да ти кажа, че съм ловец на глави. Издирвам хора срещу заплащане. Рядко ми ги поднасят на тепсия като сега, но така или иначе с това се занимавам. Затова кажи ми как да постъпя с теб.

Стори му се, че девойката свива рамене, но после разбра, че се е разтреперила още по-силно, зърна и сълзи да се стичат по скритото й зад косата лице. Определено не беше паякородна, поне не от породата на онези, които познаваше, защото с такова поведение не би оцеляла и един ден в Паешките земи.

— Но ако ми кажеш честно коя си и откъде идваш, може би ще намеря причина да променя решението си. — Замисли се какво ли би казал Нивит по този въпрос и му стана съвестно. Ала любопитството печелеше превес над обичайната му алчност, нещо повече — тайнственото момиче го беше развълнувало дълбоко.

Даде й време да помисли. Талрик току го стрелваше с остър поглед, сякаш се чудеше що ли за неприлично предложение прави Гавед на момичето. „Сигурно си мисли, че предавам расата, като говоря с низше създание като нея.“

— Идвам от Сколарис — прошепна Сеф.

— Това не ми помага, момиче. Никога не съм чувал за твоя Сколарис. Много ли е далеч? В каква посока?

— Тук е. Долу. — Тя махна с ръка. — Във водата. В езерото.

Стомахът му се сви, а главата му се люшна като при земетръс. В напрегнатата и неприятна тишина, която последва, Гавед си спомни зловещия разказ на Нивит за светлините под езеро Лимния. „Невъзможно.“ Но самият той добре познаваше Джерез и бреговете на езерото. Достатъчно бе да идеш в някоя от десетките долнопробни кръчми в града и да намериш някой водомеркороден, който е толкова пиян, че не може да стои на въздългите си крака. Почерпи го и той много скоро ще се разприказва за светлините в езерото, за лодките, които изчезват без следа, за странните находки, които изплуват понякога от водите му, и за другите чудати истории, които Империята открай време пренебрегва като поредните измишльотини и които водомерките обичат да разказват само защото са родени лъжци.

„Наистина ли искам да знам това?“

— Има… град в езерото? — попита той предпазливо.

— Три — каза с търпелив гласец момичето. — Женавес, Перегранис и Сколарис.

— Паешки градове — каза Гавед.

— Били са — потвърди шепнешком Сеф. — Преди да дойдат господарите.

— В това няма никакъв смисъл — изсумтя с отвращение Талрик. — Луда е. Със сигурност.

„Може би наистина е луда.“ Гавед се вгледа в уплашеното лице на Сеф и реши, че тази възможност не е за пренебрегване. Както и че лудостта би била най-лесният начин да си обясни поведението й… ако не бяха онези, другите, които даваха мило и драго да си я върнат. Цели три града, за които той никога не е чувал? Три града в езерото…

Понечи да се изправи, но тя го сграбчи за ръкава на дългото палто и той замръзна приведен.

— Искам да ти кажа… — прошепна тя, — защото те не искат да знаете. Готови са да ме убият, за да не разберете.

Гавед погледна Талрик, но той само сви рамене и сведе поглед към каквото там четеше. Гавед отново седна на пода и я подкани:

— Ами кажи ми тогава.

— Наши. Градовете са били наши — каза Сеф много тихо, сякаш се боеше, че преследвачите й ще я чуят от калните улици на Джерез или през тихите води на езерото. — Историята се разказва от майка на дъщеря. Градовете са били наши, а господарите са били наши роби, много отдавна.