Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

Когато на вратата се почука, всички изпитаха облекчение. Гавед надникна, а после отвори широко вратата и пусна Тиниса, Тисамон и някакво момиче.

— Няма да оставаме — каза Тиниса. — Трябва бързо да заблудим едни оси, дето ни търсят в момента, а не искам да си пъхат носа тук. Грижи се за момичето, докато се върнем. — Местеше поглед между Талрик и Гавед, но не получи кой знае какъв отклик и от двамата. Накрая просто излезе заедно с богомолкородния и вратата се тръшна след тях.

— Да сме се погрижели за момичето? — изсумтя Талрик. — Ние какво, да не въртим хелеронски бордей тук? — Новодошлата го погледна уплашено, после се обърна към Гавед и реагира по същия начин. А той видя лицето й.

Пое си дълбоко дъх. Пулсът му се ускори и той се замисли за прищевките на съдбата. Беше същото момиче — приликата с портретната скица беше безспорна, — за чието залавяне онези странници бяха предложили толкова голяма награда. И ето го тук, от плът и кръв.

Първата му мисъл беше за наградата и колко ще се зарадва Нивит на улова. Такава беше автоматичната реакция на човек от неговия занаят. Втората му реакция беше да се вгледа по-внимателно в това клето дете, за чието залавяне някои хора даваха мило и драго.

Девойката определено беше паякородна, но Гавед беше пътувал много и почти неуловимите отлики не убягнаха от погледа му — кожата й беше много светла, косата й се колебаеше между злато и сребро, очите й бяха с почти същия удивителен цвят. Както при вида на скицата, поразила го с необичайната чистота на рисунъка си, така и сега Гавед стигна до заключението, че девойката не прилича на паякородните, които беше виждал, точно както не й приличаха бръмбарските дрехи, с които беше облечена, провиснали и натежали от дъжда.

Момичето очевидно беше ужасено до смърт — трепереше с широко отворени очи, което при паякородните беше признак за забележителна липса на самоконтрол. Освен това по лицето на девойката нямаше и помен от грим, факт, който също бе крайно необичаен за хората от нейната раса — и за жените, и за мъжете. Девойката несъмнено беше загадка, но Гавед не можеше да се отърси от мисълта, че е загадка потенциално доходоносна.

Талрик се беше приближил и я оглеждаше с презрение.

— Коя си ти? — попита я. Новодошлата се дръпна уплашено и не му позволи да вземе подгизналото й наметало. Уви се още по-плътно в него, като да беше броня. — Аз съм кап… казвам се Талрик — каза бившият офицер от Рекеф, нито грубо, нито любезно. — Кажи ми коя си и защо те доведоха тук.

Гавед ги гледаше заинтригувано. Нещо в тона на Талрик, изглежда, бе стигнало до съзнанието на девойката.

— Сеф — каза тя, а после повтори, уплашена от смръщената физиономия на Талрик. — Казвам се Сеф.

„Не е паешко име, но това можеше да се очаква“ — реши Гавед.

— И каква е ролята ти във всичко това, Сеф? — настоя Талрик. — Говори, хайде.

— Не знам — почти изхлипа момичето. — Взеха ме и после ме доведоха тук.

— Робиня е — каза Гавед и Талрик го погледна с вдигнати вежди.

— Да?

— Ти й говориш като господар, тя отговаря като роб — обясни ловецът на глави. — Акцентът й е много странен. Не знам откъде е, но някои неща са еднакви навсякъде. — „Говори също като бръмбарородния си господар, с акцент, който не съм чувал.“

— Империята е голяма — каза Талрик, докато оглеждаше Сеф от глава до пети. Тя беше стиснала здраво устни и трепереше като лист.

— Дълго ще трябва да вървиш — каза му Гавед, — за да откриеш акцент, който да не съм чувал. Имам око и ухо за разликите, това е част от занаята. Това момиче определено идва от много далеч. Чия робиня си била, моме? Откъде си избягала? — Но не можеше да се мери със заповедния маниер на Талрик, затова се наложи той да повтори зададените въпроси.

Името, което девойката произнесе с необичайния си говор, удължаващ някои гласни и съкращаващ други, не им говореше нищо. „Сколарис“ — нагоди гласните Гавед. Звучеше като име на паешки град.

— Къде е това, някъде в Паешките земи? — попита я Талрик, но тя само поклати мълчаливо глава. Талрик изсъска ядосано и пристъпи напред — пристъпи няма и крачка, но Сеф се дръпна като опарена и вдигна ръце да предпази главата си, сякаш очакваше удар.

Мълчанието се проточи. Талрик я оглеждаше с презрение, после сви рамене.

— Ще почакаме богомолката и момичето му да се върнат и да обяснят защо ни натресоха тази тъпачка.

Обърна им гръб с очевидното намерение да се върне към архивите на Нивит. Гавед тръгна бавно към девойката, после седна близо до нея и опря гръб в грапавата стена.