Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

— Сигурно би било много драматично, ако кажа, че съм те чакал през цялото време — отвърна той с безизразния си глас. — В действителност бях на Стари Скол, това е един остров малко по-нататък, когато видях дима. Може да се каже, предполагам, че и тази ни среща е също толкова случайна, колкото предишната.

— И ще е излишно, предполагам, да попитам кой се интересува толкова много от мен, че да те наеме за втори път? — заяде се Че. Ако не беше толкова натъртена и отчаяна, сигурно щеше да премълчи следващото: — Чух, че те бива само за едно — да убиваш.

— Не ме подценявай. Аз не съм обикновен убиец. Аз съм роден убиец — каза той с лишена от емоции гордост. В този момент последното парченце щракна на мястото си и Че разбра. Този тип не беше полуроден, о, не. Беше нещо много по-интересно.

„Сигурно греша.“ Но не грешеше. Прозрението й беше точно толкова основателно, колкото истината за него — мистериозна. Сякаш самите камъни й го бяха прошепнали. „О, Ахеос, научил си ме на твърде много неща.“ Но не наученото от Ахеос, а някакъв неин си инстинкт й беше помогнал да направи връзката, да вплете в смислена шарка разбриданата прежда на молецородната история и да даде име на този мъж с неопределени черти в тази паднала крепост.

— Да не те подценявам, казваш — повтори думите му тя. — А ако ти кажа, че знам какъв си и чии ръце са издигнали този градеж?

Очакваше да й се присмее ехидно, но вместо това лицето му се изопна, все едно го беше пронизала с нож. Изглеждаше тотално сащисан.

— И откъде го знаеш това? — попита той.

— Получих сериозно образование, учила съм история — отвърна Че. — А онова, което не научих от моя народ, го научих от молецородните. — Онзи период беше труден за тях, за нея и за Ахеос. Съпоставили бяха наученото от Че с историята такава, каквато я познаваше Ахеос, и с общи усилия бяха изковали нещо средно, мироглед за света, който да е приемлив и за двамата. Образованието беше в центъра на нейния живот от най-ранна възраст и тя не би могла да смете с лека ръка под килима всичко научено само защото Ахеос го смята за абсурдно. Ахеос, от друга страна, произхождаше от раса на учени, натрупали истинско богатство от тайно познание и традиции, хора, които не бяха свикнали някой да поставя под съмнение постулатите им. Не предразсъдъците, нито физическите различия се бяха оказали най-костеливият орех помежду им, а жестокият сблъсък на два несъвместими светогледа. Дълбоките коловози на древни войни и омраза, така близки до неговото сърце и така чужди на нейния народ; дългият списък с враговете на неговата раса, и един конкретен символ — онзи ъгловат, гневен знак, — съхранен за потомците в архивите на Тарн.

— Молецородни? — каза уморено мъжът. — И каква история разказват те?

— Че много отдавна имало народ от умни хора с окървавени ръце, с вроден усет към измамата и засадите, маскировката и смъртта. — Разказа му историята така, както я беше чула от Ахеос: — Че хората от този народ вдигнали оръжие срещу владичеството на молецородните в Равнините, срещу техните водачи, скририте. Но не успели и били смазани. Били прогонени, преследвани, избити. Оцелели малцината, които избягали в Паешките земи и се изгубили там навеки. Или твърдиш, че историята е друга?

— И тази върши работа. — От доскорошните му маниери на спокоен и хладнокръвен убиец нямаше и помен. — Навярно съм последният от тях, защото освен баща си не познавам друг от своята раса. Излиза, че молците добре са си свършили работата.

— Значи си полуроден?

— Ако се раждахме полуродни, отдавна щяхме да се претопим и да останем в историята и легендите, но при нас децата наследяват изцяло расата на единия си родител. Но бройката ни е намалявала от поколение на поколение. Аз може да съм последният, не знам. Последната отломка на бръмбарите-убийци, самотна сред руините на последната им крепост.

— Тук?

— Някога е било наш манастир. Но твоят разказ е непълен, защото и паяците, на свой ред, не могли да преглътнат присъствието ни — били сме агресивни и подли дори според техните стандарти, — затова дошли тук, обкръжили последната крепост на моя народ и избили всички с помощта на своите роби-войници. Но малцина явно са успели да избягат, иначе аз нямаше да се родя. Ние сме упорито петно върху тъканта на света, което не иска да излезе.

— И… сега какво?… — Тя стисна юмруци. — Ще ме убиеш ли?

Саркастичният му поглед се върна.

— Още си жива, нали? Значи приеми, че отговорът е отрицателен. Засега.