Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

— Домината те вика.

— Ще ида при нея по-късно.

Далре въздъхна и седна на земята, за да говорят лице в лице.

— Слушай, малката, знам, че си й любимка, но това още не значи, че не трябва да скачаш, като ти каже „хоп“. Вика те веднага. Всъщност трябваше да си при нея още преди три часа. Ядосана е и започва да й личи, малката.

Таки го погледна намръщено.

— Сериозно? Толкова ли е зле?

— Даже повече. Стават разни неща.

— Браво бе. Много си изчерпателен. — Таки хвърли измъчен поглед към „Еска“. Щеше да мине известно време, докато механиците сменят парашутите и пренавият двигателя. Трябваше да действа бързо, ама много бързо. Така щеше да каже и на Джениса.

Надигна се с помощта на Далре. Краката й още трепереха от въртенето на педалите.

— Отивам. Няма нужда да ме изпращаш, знам пътя — сопна се тя на водното конче. Той я изгледа многозначително. Явно се съмняваше, че ще може да ходи без чужда помощ.

— Таки!

Таки вдигна поглед и видя чужденеца, Неро, да влиза в хангара. Сърцето й се сви.

— Какво става? — попита той, а после — неизбежно — добави: — Къде е…?

— Ела с мен — прекъсна го тя. — Може да ми потрябва помощта ти.

Така и стана. Всъщност наложи се да виси на ръката му, докато краката й се посъвземат. Междувременно му разказа всичко — за атаката на осите и за случилото се с Че.

— Ти добър летец ли си? — завърши с въпрос.

Неро се замисли и призна:

— Не толкова, че да стигна до онзи остров. Летенето не ми е силната страна.

— А и си ранен.

— Драскотина.

— Извади късмет, че се отърва само с толкова.

— Нали го знаеш онова Изкуство — стария трик, до който нашите хора прибягват в мигове на опасност — каза той. Таки знаеше за какво говори. Още преди убиецът да замахне, Неро бе усетил накъде отиват нещата и че трябва да се дръпне по най-бързия начин. Явно го беше яд на себе си, че е допуснал да го резнат, макар раната да беше повърхностна. — Аз мога да се грижа за себе си. Че, от друга страна…

— Знам и направих всичко по силите си да я опазя — каза тя малко по-разгорещено, отколкото трябваше.

— Не те обвинявам. Ако искаш да дойда с теб…

— С машина поне можеш ли да летиш? — прекъсна го тя. — Ще ми трябва още един пилот. „Бурна“ едва ли може да се поправи, а не искам да тръгна към острова неподготвена. Току-виж осите нападнали отново.

— Мда… осите…

— Какво?

— Домина Джениса ще ти каже.

Всичко я болеше. Усети болката още преди да е отворила очи, преди да се е ориентирала в обстановката. Болеше я всичко — главата, гърбът, краката, ръцете. Най-много я болеше лявата ръка, но и тази болка беше само по-силен глас сред общата шумна навалица.

Опита се да намери обяснение и мозъкът й изплю спомена за една паметна нощ, когато тя, Тото, Салма и някакво момиче, което Салма ухажваше, бяха излезли да се напият. На следващата сутрин я болеше горе-долу толкова.

Летяла беше с фикс, спомни си тя… нападнали я бяха оси. Спомни си как парният двигател избухна зад нея, как дървенията на леталото се подпали и бедната „Бурна“ лумна в пламъци. Парче от разпадащия се двигател я беше ударило по тила и със сигурност щеше да й отнесе половината глава, ако преди това не беше пробило обвивката на двигателя и не бе изгубило по-голямата част от инерцията си.

Леталото се спускаше, смъртно ранено, към острова. Почерпила сила от незнайни резерви, замаяна и водена от инстинкт за оцеляване, Че бе успяла да изтръгне предпазния колан, да се оттласне от пилотското кресло и да разпери крилете си.

Ала не беше съобразила скоростта, с която се движеше фиксът. Едва излетяла, попадна в лапите на въздушния поток около леталото, силното течение я запрати към разкъртения корпус на „Бурна“ и я хързулна назад по цялата му дължина, където пламъците я опърлиха, а димът я задуши. После Че се запремята презглава към острова долу. Крилете й ту се появяваха, ту изчезваха, неспособни да издържат напрежението. Така бе падала, на прибежки.

Сега отвори очи.

Висеше на някакво дърво и това й се стори най-поразителното от всичко. Заклещила се беше между ствола и един дебел клон, което навярно беше и причината за повечето й болежки. Във въздуха имаше дим и тя изтръпна, защото се сети какво означава това. И понеже беше бръмбарородно момиче с добро възпитание, моментално я изпълни чувство за вина. Съсипала беше фикса, глупачката му с глупачка. Таки и къща Дестиавел сигурно щяха много да се ядосат, макар че бе направила всичко по силите си да опази машината.