Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

Около нейното дърво имаше още няколко от същия вид, малко по-нататък се виждаше друга група дървета, а на билото имаше някаква постройка от сивкави камъни. От въздуха островът й се беше сторил покрит с гъста гора. Най-добре би било да отиде при отломките на разбития фикс или на друго място, където лесно да я забележат от въздуха. Руините, които беше видяла на идване, май бяха най-правилният избор.

Разбира се, възможно бе да я търсят и осите, а не само евентуалните спасители. Може би вече претърсваха острова, така че трябваше да внимава. Но най-напред трябваше да слезе някак от дървото.

Размърда се и клонът под нея се скърши, с което най-непосредственият й проблем намери решение. Този път крилете й не изчезнаха по средата на падането и Че се приземи в тревата — тежко и тромаво, но без да пострада.

Изправи се, примижала от болежките, и се помъкна към каменния градеж, който се виждаше между дърветата. Той беше единственият й ориентир на това чуждо място. Дърветата бяха от непознат за нея вид, а щом флората й беше непозната, същото сигурно важеше и за фауната. Но пък островът не беше достатъчно голям, за да осигури прехрана на гигантско чудовище, реши тя… а след това реши, че гигантското чудовище може да живее тук, а да се храни с неизчерпаемия запас от езерна риба и следователно да е наистина гигантско.

Опита се да стъпва безшумно, но без успех. Телосложението й не бе пригодено за промъкване, и толкова. Накрая, победена от хлъзгавите листа по земята и все по-стръмното нанагорнище, Че заряза опитите си да не вдига шум. Въпросът бе да се добере някак до руините, а шумът да върви на майната си. След десетина минути най-сетне стигна до каменния градеж.

Сграда някаква, но изоставена и полуразрушена. Че се подпря на останките от каменен зид да си поеме въздух и усети как любопитството й надига глава. Градежът явно беше много стар, осъзна тя, ама наистина много стар, и поне наполовина скрит под пелена от мъх и пластове пръст и опадали листа. Напомняше й за една паднала кула на десетина мили северно от Колегиум, недалеч от релсовия път за Сарн. Архитектурният стил беше различен, но нанесените от времето и стихиите поражения бяха същите. Кулата край релсовия път беше руина още отпреди революцията, отпреди шест и повече столетия. Тукашният градеж сигурно беше на същата възраст, отдавна изоставен от хората и брулен от ветровете.

Че тръгна покрай зида в опит да придобие представа за първоначалните размери и форма на руините. Не изглеждаше да е било крепост или малко селище, а една-единствена сграда, много голяма и със странна форма, която придобиваше смисъл само ако я съпоставиш с контурите на билото. Каменните блокове бяха големи и по някои все още личаха следи от релеф, но толкова изтрит от стихиите, че смисълът му се беше изгубил непоправимо. Че не знаеше нищо за местната история, но градежът не й приличаше на паякородно дело, нито древно, нито по-скорошно. Напомняше по-скоро за стила на молецородните архитекти, които бяха създали Колегиум преди той да се сдобие със сегашното си име, както и древната кула на север от него. Но съграденото тук нямаше как да е дело на молецородни ръце. По-скоро бе дело на незнаен народ, притежавал част от техните умения и нагласи, а после дошъл на това забутано място и изчезнал от писаната история.

Последната мисъл й напомни нещо. Ахеос веднъж беше споменал за…

Качи се на един камък и се огледа. От мястото навяваше меланхолия. Макар нищо да не говореше в полза на това заключение, Че беше убедена, че не само времето е причина за упадъка на този градеж. Затвореше ли очи, почти можеше да усети призрака на сградата такава, каквато е била преди, невидима сега, но и някак странно осезаема. Един символ се повтаряше толкова често по пръснатите камъни, че дори безмилостното време не бе успяло да го заличи докрай, символ, който нашепваше за стари книги и забравени легенди, за древния порядък на света.

Твърде много време прекарваше с Ахеос.

Когато отвори очи, не беше сама.

Строен мъж с червеникава коса стоеше облегнат небрежно на един по-висок участък от порутения зид. Туниката му беше подсилена с метални люспи, на гърдите му се кръстосваха два портупея, от чиито джобчета стърчаха краищата на ножове за хвърляне. Лицето му бе до такава степен лишено от белезите на расова принадлежност, че тя позна най-напред ножовете.

— Знам кой си — каза Че. — Ти си Честа. — Таки й беше разказала всичко за този тип или поне малкото непотвърдени и ужасяващи факти, които й бяха известни. Изстина вътрешно, съобразила, че самата тя разполага и с други източници на информация, които да допълнят нарисуваната от Таки картинка. Сега известните й факти изплуваха един по един на повърхността и парченцата се подредиха чинно по местата си. — Как дойде тук?