Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

Таки усети с кожата си горещата вълна от енергийното жило на осородния пилот, но „Еска Воленти“ се движеше прекалено бързо и за най-точния мерник. Като се възползва максимално от раздвоеното внимание на противника, Таки издигна машината си и се озова право пред вражеския ортоптер.

„Да видим дали ти стиска“ — помисли си, докато осородният влизаше в остър завой, за да се разкара от пътя й. Остана й време само за един изстрел, после инерцията на „Еска Воленти“ скри ортоптера от погледа й и тя така и не разбра дали е постигнала нещо, или и тази стрела на пронизвача е отишла нахалост.

Поведе „Еска“ назад и надолу, като се оглеждаше трескаво за Че. Дори не погледна дали ортоптерът я следва. Нека дойде, ако му стиска. Двигателят на „Еска“ беше много по-голям повод за притеснение — ако се съдеше по звука му, пружините на часовниковия механизъм почти се бяха развили, а Таки вече бе използвала и двата пренавиващи парашута. Както вървяха нещата, може и въобще да не стигнеше до Соларно.

Последният имперски ортоптер настигаше „Бурна“ и я обстрелваше с балистите си в пълно неведение за връхлитащия „Еска Воленти“. Таки засипа кърмата му със снаряди, но още при втората стрела разбра, че е закъсняла — „Бурна“ изчезна в облак дим, след миг се появиха и пламъци. Таки изкрещя от гняв и безсилие и засипа със стрели и без това надупчения като решето вражески ортоптер. Обвитата в дим „Бурна“ се носеше по инерция към големия остров. Че сигурно бе смятала да го използва за прикритие, помисли си Таки.

Двигателят на „Еска“ звучеше все по-отчайващо, тембърът му изтъняваше зловещо. Островът отпред беше…

Островът на огнярите, ориентира се тя. Място с лоша слава. Но не беше изключено Че още да е жива и да приземи някак „Бурна“ на острова. Таки се огледа трескаво за други имперски ортоптери, но не видя нито един.

„Времето ми изтича.“ Решението беше трудно, но без алтернатива. Не можеше да кацне, за да потърси Че, защото кацнеше ли, никога не би могла да излети отново. С помощта на Че сигурно би могла да пренавие мотора, но не и сама. А и малкият „Еска“ не би могъл да пренесе Че, ако тя беше ранена.

Със свито гърло Таки насочи „Еска Воленти“ над Острова на огнярите и пое към северния бряг на голямото езеро, към Соларно.

Стана така, че натрупаното в пружините на „Еска“ напрежение се изчерпи на двеста метра от пистата над града и крилете на леталото замряха.

Не се случваше за пръв път. Таки дръпна с всички сила лоста, който фиксираше крилете, и прибягна към резервния си източник на енергия, тоест към собствените си крака — стъпи на педалите и започна да ги върти енергично. „Еска“ се носеше по въздуха с неподвижни криле и само малкото витло на опашката се въртеше, задвижвано от педалите, осигурявайки минимална мощност, колкото леталото да не пропадне като камък надолу. Като всички от расата си, Таки не притежаваше физическата сила, необходима за подобно упражнение, и само с огромни усилия на волята успяваше да поддържа височината на „Еска“. Мускулите на краката й горяха, но тя не смееше да забави темпото от страх, че ще пропадне и ще заоре право в улиците на ширналия се в ниското град. Накрая все пак видя под себе си гладката каменна настилка на пистата за кацане, дръпна един лост, за да завърти крилете на „Еска“ срещу вятъра, и изрита друг, който спускаше колесника. Кацането й не се отличаваше с изящество, а разни чаркове в леталото издаваха тревожни звуци, но сега не му беше времето да мисли за това.

Изскочи от кабинката и извика на първия механик, който се изпречи пред погледа й:

— Смени парашутите и пренавий двигателя! Да е готов за излитане! Мърдай бе, човек! Няма време!

Сащисаният техник хукна към леталото, а Таки се срина на колене от изтощение.

Часовник отброяваше времето в главата й. Тиктакаше и нареждаше: „Колко дълго може да издържи Че там?“. Таки упорито вярваше, че момичето е живо. Отказваше дори да помисли, че приятелката й може да е загинала във въздуха, да се е разбила в пламъци на острова или да е прелетяла над него и да е потънала във водите на Езгнано. Но като нищо можеше да е заклещена в смазания фикс и почти със сигурност беше ранена. „Колко дълго, колко?“

— Таки!

Обърна се и видя Далре, водното конче. Изглеждаше много ядосан.

— Къде беше, да се затриеш дано? Търсих те навсякъде.

— Ами да ме беше потърсил тук. Щеше да видиш, че „Еска“ го няма — отвърна троснато тя. — Оттам нататък изводът сам е щял да ти извади очите.