Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

— Трябва да вземем кутията. На вас ви трябва заради глупавите ви игрички, но моят господар се нуждае от нея. И ще я получи. Аз ще спася и теб, и репутацията ти, лейтенант Бродан, защото няма кой друг да го направи — изсъска Сикоре. — Тази нощ ще рискувам повече, отколкото ми се иска, но и аз като теб трябва да докладвам на висшестоящите си, а за провал те наказват с изобретателност, пред която устройствата на твоя Рекеф бледнеят.

— Какво ще правиш? — изхъхри Бродан.

— И да ти кажа, не би го разбрал — отвърна Сикоре. — Нито би повярвал, че е възможно — добави тя, а вътрешно се стегна. Да шпионира паякородното момиче, да вижда света чрез кръвната нишка, беше детска игра. Ала колко още можеше да почерпи от този източник? Колко далеч можеше да стигне? Можеше ли да удържи паякородната достатъчно дълго, за да й донесе тя кутията?

Едва ли. Нишката беше изтъняла съвсем, а и молецородният провиждащ със сигурност щеше да усети нещо, ако Сикоре почерпеше издълбоко.

Налагаше се да изложи себе си, собственото си тяло, на опасността. Хората от нейната раса не обичаха да го правят, защото по природа бяха създания на сенките. Дори мисълта да рискува толкова много години ценен живот й беше омразна, но вече не разполагаше с други средства. Можеше да вземе кутията единствено със собствените си ръце.

— Чакай ме тук — каза тя на Бродан. — Ако мога, ще се върна с кутията.

Той я гледаше намръщено, недоверчиво. При тази проява на черна неблагодарност Сикоре свъси чело.

— Ще те спася, лейтенанте — каза му студено. — Както от собствената ти глупост, така и от гнева на господарите ти. Мисли си за това, докато ме няма.

И хлътна с накуцване в нощта.

„Скокливата мома“ беше получила от осородния обстрел няколко нови белега, сред които най-тежка беше повредата на едно от насочващите платна — толкова сериозна, че корабът с мъка стигна до Джерез, където Аланмост го приземи за спешен ремонт. На следващата сутрин щяха да потеглят към Колегиум и най-сетне да обърнат гръб на този подгизнал град.

Нямаха търпение да се махнат.

— Аз бях дотук — уведоми ги Гавед. — Утре няма да се кача на кораба с вас.

Сеф се беше сгушила под едната му ръка, увита в роба, която Нивит беше измъкнал отнякъде.

Нивит измери с поглед стария си партньор и отбеляза:

— Няма начин да я държиш тук.

— Знам — отвърна Гавед. — Ще си намерим друго място. Някъде… да е близо до езеро, в което няма подводни градове.

Нивит се изкиска хрипливо.

— Не съм си и представял, че оглупееш така заради фуста.

Гавед вдигна рамене.

— Просто ми писна от този начин на живот, Нивит. Имам нужда от промяна.

— Пак ще се върнеш към него, повярвай ми. Ти си роден за ловец.

Гавед изведнъж сякаш се натъжи, после кимна, признавайки, че това може и да е вярно.

Кантората на Нивит се пръскаше по шевовете. Талрик си беше присвоил леглото му и спеше — или се преструваше, че спи, — възстановяваше силите си след непосилното за ранен човек изпитание. Тисамон седеше в един ъгъл и медитираше, а може би просто държеше под око двамата осородни. Смръщила вежди, Тиниса превързваше ръката си, която отново беше започнала да кърви. Ахеос я наблюдаваше втренчено, докато тя не вдигна очи да срещне погледа му, после се отказа да гледа към каквото и да било освен към предмета в ръката си.

„Кутията на сенките. Сенчестата кутия. Душата на Даракион.“

Не беше очаквал, че ще е толкова красива, толкова изящна, с толкова сложен и интригуващ релеф, изваяна от непознато за него дърво, по което рисунъкът се виеше пласт връз пласт с все по-миниатюрни детайли в дълбочина, създания, клонки и загатнати форми. Форми и движение .

Ахеос примигна, макар очите му да не познаваха мрака. Ала мракът беше тук, не нормалният мрак на нощта, а онази легендарна представа за концентрирана тъмнина — идея, за която беше чувал и чел много, но никога не беше виждал с очите си. Досега — защото под многослойната резба нямаше затворено пространство, нямаше обем, а просто мрак в сърцето на кутията. Сетивата му на провиждащ бяха заслепени от него, от това уловено парченце нощ, което беше за магията същото каквото е за окото да погледне към слънцето, толкова необятно и могъщо, че сетивата не са в състояние да го обхванат.

„И какво да правя сега с нея?“ И какво биха направили с кутията невежите в магическото изкуство оси?

„Какво, наистина?“ Може би напъните им бяха породени от амбициите на някой оглупял осороден колекционер, човек с огромна политическа власт и без истински познания, който си е наумил да сложи ръка на кутията, без да подозира, че в сърцето й се крие смъртта на цяла епоха? Или пък…