Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

Или пък някой някъде в Империята наистина знаеше какво представлява тя. Осороден магьосник? Абсурд, невъзможно.

Само дето в сенчестия свят на магията малко неща бяха невъзможни.

„Осите са планирали да я използват.“ В това Ахеос беше сигурен, но инстинктивно, без логично обяснение. Не ставаше въпрос за каприз на запален колекционер. Те я искаха на всяка цена. Но как всъщност можеше да бъде използвана? Какво прави човек с Кутията на сенките? Сега, когато я държеше в ръцете си, Ахеос разбираше, че тя изобщо не е била създадена с конкретна цел . Че всъщност изобщо не е била създадена . Сложните менящи се многослойни релефни фигури не бяха дело на занаятчийски ръце. Кутията се беше родила от самата смърт на Даракион и беше въплътила във формата си омраза, болка и поражение.

„Използвай я.“

Щом осите искаха да я използват, значи кутията можеше да бъде използвана. Но осите не можеха да я използват, защото той я държеше в ръцете си. Той, Ахеос, пионката на Даракион, я беше взел от името на леса и неговите призраци, но защо сам да не я използва? Какъв ли смъртоносен удар би могъл да нанесе на Империята с помощта на тази реликва?

Струваше му се, че долавя чуждо присъствие в схлупената кантора на Нивит. Сянка някаква, скрита от него, но дебнеща в периферията на сетивата му.

„Използвай я.“

Ръцете му шареха по кутията, стискаха я, пръстите му потъваха в повтарящите се до безкрай релефни мотиви. Какво друго би могъл да направи човек с една кутия?

Осъзна се внезапно — усети себе си и какво се кани да направи. Мозъкът му вече издаваше възпиращата команда, но тя не стигна навреме до ръцете му.

Ахеос отвори кутията.

От нея се разля мрак.

Стените се гърчеха, навътре, надолу, целите в тръни и чворове, а той падаше, давеше се, цял един свят се отваряше около него…

Сеф изпищя и впи нокти в главата си. Гавед се озърташе озадачено и не виждаше нищо. Тисамон бе скочил на крака, сърпът стърчеше готов на ръката му…

Светът беше изтъкан от дървета болни, разкривени, трънливи, обрасли с шипки и разядени от лишеи, а между дърветата имаше мрак, сенки и още дървета. Ахеос със свито сърце чакаше скока, прещракването, което да го върне в паянтовата колиба на Нивит, но то така и не идваше.

Изправи се и видя, че ръцете му са празни, че кутията я няма.

„Не. Аз съм в нея, вътре.“

Затворът на Даракион, свърталището на всички ужасии, които онзи изроден лес можеше да роди, а той беше вътре, вътре в него.

Завъртя се, дъхът му свистеше накъсан в гърлото. Беше сам, съвсем сам…

„Това ли е? Наистина ли съм тук? Завинаги?“

— Аз съм Ахеос, провиждащ от Тарн — каза той, давеше се във и със собствения си глас. — Настоявам да ме признаете.

„Признаваме те.“

Но гласът не беше необятният глас на Даракион, а гласът на създанието от неговия сън.

— Летриме!

Ахеос се обърна.

Тя беше там, богомолкородна девойка с типичната за расата си стройна, малко ъгловата красота, нагиздена с хитинова броня отпреди столетия. Беше хубава, светла и страшна.

„Какво си направил? — Тя тръгна към него, като подбираше внимателно пътя си през изтерзаната земя, която се гърчеше в конвулсии около тях. — Отворил си кутията. Никой друг не е дръзвал да дойде тук.“

— Аз дойдох. — „Не бива да признавам и най-малката слабост, защото тя е богомолка и ще ме убие, ако го направя.“ — Следвах заповедите на Даракион. Какво друго искате да направя?

Летриме вдигна ръка и Ахеос се сви. Очакваше да го раздерат тръни, но тя го погали по бузата с жива, топла длан, а после се наведе и го целуна в устата, кратко, но страстно, впила поглед в белите му очи.

„От теб ли, малък послушнико? — присмя му се тя. — От теб не искаме нищо. Не си ти избраният.“

А после Ахеос извика, защото тръни и бодили изникнаха кървави от кожата й, раздраха я на парцали, шипки и парливи лиани прободоха тялото й, отново и отново, назъбен хитин разкъса бронята й и я разсипа в ръждив прах. И той чу…

— Ахеос!

Глас зад гърба му. Истински, жив глас. Ахеос отстъпи, залитна, обърна се и видя Тиниса да си пробива път към него, размахала трескаво рапирата си. Острието грееше с бледозеленикава светлина и Ахеос зърна ответно сияние навътре сред дърветата.

— О — промълви бавно той, осъзнал, че не е преценил правилно истинските мащаби на проблема.

— Какво става, да опустее дано? — извика Тиниса.

Ахеос погледна назад към Летриме, но от богомолкородното създание нямаше и помен.

— Аз… възможно е да съм допуснал грешка — изпъшка той.