Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

Вместо да се впуска в дебати по въпроса, Стенуолд ги заведе при Теорнис. Там Че обясни смутено, че мисията й е претърпяла неуспех — вместо да намери съюзници, беше станала неволен свидетел на поредното имперско нашествие.

Теорнис само кимаше.

— Може би не е толкова безнадеждно, колкото изглежда — каза меко, когато тя свърши. — В края на краищата Соларно е паешки град. Може да не е част от Паешките земи, но има специално място в сърцата на много от моите сънародници. Ние често се шегуваме, че ако положението стане неудържимо, винаги можем да се оттеглим в Соларно. В Соларно моите хора могат да играят танца си в миниатюра, при по-малки залози, и не бих се учудил, ако на мнозина имперското нашествие там се стори неприемливо. Може би, без да подозират, осите са направили адски грешен ход, който най-сетне ще пришпори част от Аристоите към решителни мерки по въпроса с Империята.

Стенуолд го наблюдаваше внимателно и му се стори, че при последните думи безупречната маска на Теорнис се пропука и отвори малко прозорче към сложния ум, който се криеше зад нея. Нямаше представа дали прозрението му е било поднесено преднамерено, или случайно е станал свидетел на един изключително рядък феномен — мисъл, изплъзнала се през строгата охрана на паешко съзнание, — но така или иначе остана с впечатлението, че Теорнис тайничко се радва на новината, донесена им от Че.

А после, пет дни по-късно, докато Събранието все още съпоставяше новините за придвижването на имперските войски, дойде вест, че „Скокливата мома“ е забелязана да се носи към Колегиум.

Всички отидоха да я посрещнат, дори Спера, която предния ден бе успяла да прелети цели десетина метра, преди изтощението да я повали. Ала когато корабът на Йонс Аланмост кацна, на борда му цареше необичайно униние, а лицата на пасажерите му бяха изопнати.

Тиниса слезе първа от кораба и отиде право при Че.

— Съжалявам — каза тя. Трепереше и само дето не се срина в ръцете на доведената си сестра. — О, Че, толкова съжалявам.

Нощта не донесе покой по бреговете на Лимния. Плискането на водата се смесваше с жуженето и църкането на хиляди насекоми, чиято врява заглушаваше всичко, случващо се навътре в езерото.

От време на време водата поглъщаше поредния хорист, било заради собствената му несръчност, било заради ловните умения на някой хищен езерен обитател. Тогава тежко цопване прекъсваше нощната серенада, вълнички набраздяваха повърхността на езерото, без да ги е предизвикал вятър или подводно течение, и толкоз.

После обаче нещо доста по-голямо падна във водата близо до брега и вдигна пелена от пръски, които окъпаха тръстиките. За миг уж всичко утихна, чуваше се само кроткото плискане на вълните, а после нещо изпълзя от плитчината. Влачеше се през калта и дращеше по крайбрежната растителност за опора. Към хора на насекомите се прибавиха стенанията и задавената кашлица на човек, който се бори за живота си.

А после настана тишина, ако не се броеше накъсаното дишане на човека. Крилата го бяха предали, но достатъчно близо до брега, за да доплува някак. Лежеше проснат с крака във водата, всяко мускулче в тялото му се беше схванало от умора, раните му горяха на бавен огън.

Лейтенант Бродан лежеше на езерния бряг и се опитваше да прецени тежестта на нараняванията си. Богомолкородният беше отворил дълга рана напреко на хълбока му и през дясната ръка, рана болезнена, но плитка — сърпът се беше хлъзнал по ребрата на Бродан и не беше засегнал важни органи. Той лежеше неподвижно, опитваше се да диша и се питаше дали изобщо си струва да живее сега, след като се беше провалил в поставената от Рекеф задача. Май беше по-добре да умре, отколкото да понесе наказанието, което началниците щяха да му наложат.

Хората му бяха мъртви, до последния човек. Самият той беше оцелял благодарение на по-голямата си предпазливост и нюх, натрупани с годините. Когато дойдеше ред да оправят сметките обаче, това щеше да се окаже нож с две остриета.

Нещо прошумоля наблизо, той надигна глава и видя дръгливия силует на Сикоре, която стъпваше внимателно към него през калта. Опита се да протегне ръка и да я накаже с огън за предателството, но тя му изсъска презрително и го натисна в гърдите с края на бастуна си. Болката беше толкова силна, че той едва не загуби съзнание.

— Глупак — каза тя. — Оса тъпа. Рекефски малоумник. Нищо ли не можеш да свършиш без чужда помощ?

Той я изгледа гневно, бесен, но безсилен. Дъртата вещица въздъхна, махна бастуна си от гърдите му и оголи с раздразнение заострените си зъби.