Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

Саркад. Това май беше тяхната дума за скрир, съобрази Ахеос. Силен магьосник значи.

— Аз съм Ахеос, провиждащ от Тарн — каза той. — Питам отново: каква е твоята роля във всичко това?

— Трябва ми кутията, млади молецо. Трябва да я взема.

— Значи в крайна сметка пак сме врагове — отвърна Ахеос, а после видя треперливата тъжна усмивка на комара и разбра, че думите му за вековете отминала история са били искрени. — Не те мразя заради расата ти. Прав си, че всичко това е минало. Но кутията е у мен и аз не мога да ти я дам.

— Така е — каза тихо Уктебри. — Не можеш. И толкова по-жалко.

— Ахеос — обади се напрегнато Тисамон. — Къде е Тиниса? Къде отиде дъщеря ми?

— Тиниса ли? — Ахеос се огледа, но паякородната девойка не се виждаше никъде. — Не разбирам…

Комарът също беше изчезнал, погълнат от тъмнината. Какво, времето им ли изтичаше?

— Стойте близо до мен — каза той и усети как Сеф се хваща за дрехата му като удавник за сламка.

— Ахеос, нещо не е наред — каза Тисамон и в същия миг умопомрачителна болка прониза молеца, прободе го от край до край… и той започна да пропада… и да пропада…

А после изчезна.

Тиниса отвори рязко очи и видя Талрик да тича към нея и да крещи. Осородният прескочи нещо на пода и Тиниса видя — наистина видя — как жилото се разпуква като цвете върху дланта му. Отскочи назад и се спъна в ниската масичка на Нивит. Енергийният залп нажежи въздуха над главата й.

Рапирата беше в ръката й, точно като в съня. Тиниса скочи на крака и се хвърли към него, а той се извъртя отчаяно да избегне удара.

„Защо не го уцелих?“ Усещаше острието тромаво в ръката си, бавно. Опита се да поднови атаката си. Имаше чувството, че и това е част от съня й, че може би изобщо не се е събуждала.

По острието имаше кръв. Може би все пак го беше пернала с рапирата… но не виждаше рана по отстъпващия панически Талрик. Не беше ранен, но викаше нещо, някакво име…

Тиниса усети движение зад гърба си — Гавед се опитваше да я сграбчи изотзад. Успя да преметне ръка през гърлото й, но тя замахна с лакът и го удари в челюстта. Гавед я пусна и залитна. „Осороден предател!“ Двамата с Талрик сигурно се бяха сдушили от самото начало, а наивният Стен им беше гласувал доверие.

Опита се да намушка Гавед в лицето. Рапирата отново натежа безжизнена в ръката й, острието мина покрай осородния и се заби в стената. Но дръжката го удари силно в лицето и той политна зашеметен назад. Рапирата излезе с лекота от прогнилите дъски и Тиниса се завъртя обратно към Талрик.

— Отдавна си го просиш, проклетнико! — извика му и нещо в Талрик се прекърши, нещо, което осородният дълго беше държал под похлупак. Той скочи към нея и Тиниса успя само да го резне плитко по хълбока, преди той да я събори на пода; лицето му бе разкривено от ярост. Тя го фрасна в лицето, а той удари главата й в дъските толкова силно, че й причерня. Успя обаче да забие пръсти в раната на хълбока му, натисна с все сила и той се търколи настрана със задавен вик.

Тя се изправи, но Талрик вече бе протегнал към нея ръка с разтворена длан.

— Умри, кучко бясна! — изсъска той.

Надигна се на коляно да стреля, но лицето му изведнъж застина в израз на изумление и той вдигна ръка към врата си. Миг по-късно се олюля и тупна на пода.

Нивит стоеше на прага с тръбичка на устните и гледаше Тиниса.

Тя се огледа трескаво. Тисамон седеше отпуснат в един ъгъл, Сеф лежеше просната там, където беше седяла преди всичко това да започне. Двамата осородни също бяха на пода, разбира се, Гавед тръскаше замаяно глава… а Ахеос лежеше в разширяваща се локва кръв.

Кръвта по нейната рапира…

Имаше и още някой, силует, който Тиниса различаваше смътно — приведена старица с червени очи, стиснала в ръцете си малък предмет. Старицата подмина Нивит и излезе от колибата. Водомеркородният не реагира, сякаш изобщо не я беше видял.

— Нивит — извика Тиниса и вдигна рапирата си, после усети нещо да я жилва над окото.

— Какво? — Вдигна замаяно ръка към челото си и извади оттам миниатюрна стреличка. — Нивит?!

Светът се люшна. Последното, което видя, преди да се строполи на пода, беше как очите на Тисамон рязко се отварят и той скача на крака.

Сикоре се отдалечаваше с бърза крачка от къщата на Нивит, притиснала Кутията на сенките до гърдите си. Увила я беше с робата си на няколко ката. Не смееше да я докосне иначе. Не смееше да се отклони и за миг от целта си.

„Бях там, сред тях“ — мислеше си тя. Паякородното момиче я беше видяло, това Сикоре го знаеше, но после водомерката го продупчи с една от стреличките си. „Можеше да пострадам.“ От самата мисъл за физическо насилие, за онази страховита рапира, която се стрелва да я промуши, я побиха тръпки и коленете й омекнаха. Никога вече нямаше да поеме такъв риск, но сега залогът беше много голям, а да се угоди на Уктебри беше много важно.