Р. Салваторе - Кристалният отломък

— Моят народ наистина разгроми твоя. Безмилостно. Защо тогава дойде?

— Да оставим отговора на този въпрос за по-късно! Сега нека запеем! Нека всеем ужас в сърцата на враговете си и ги унищожим! — и като се обърна към Ревик, младият варварин се провикна:

— Нека Песента на Темпос възвести смъртта на гоблините!

Победоносен възглас разтърси редиците на варварите и те запяха, прославяйки своя бог на битките.

Касиус видя мигновеното въздействие, което песента имаше върху най-близките чудовища. Те отстъпиха назад и уплашено стиснаха оръжията си.

По устните на представителя плъзна усмивка. Все още не можеше да разбере защо варварите им се бяха притекли на помощ, ала обясненията можеха да почакат.

— Да се присъединим към съюзниците си от тундрата! — провикна се той към бойците си. — Днес ще бъде победен ден!

Джуджетата подхванаха древния боен напев на изгубената си родина. Рибарите от Десетте града запяха с варварите, отначало бавно, докато научат думите, ала много скоро свикнаха с непривичните окончания и песента се понесе от устните им със съвършена лекота. Сега варвари и рибари пееха в един глас и всеки прославяше своето племе или своя град. Все по-силна ставаше песента, все по-яростно изпълваха звуците й въздуха. Гоблините потрепераха като чуха ясните гласове на страховитите си врагове. Все повече и повече чудовища панически побягваха към откритата тундра.

Така, като огромна гибелна вълна, хора и джуджета се втурнаха надолу по хълма.

Дризт успя да се отдалечи достатъчно далеч от върха на Грамадата, за да се спаси от смъртоносната лавина, ала опасностите, които го грозяха на всяка крачка, все още не бяха отминали. Грамадата на Келвин не бе висока планина, ала върховете й бяха покрити с вечни снегове и бяха непрестанно изложени на свирепия вятър, който бе дал името си на цялата земя наоколо.

И сякаш това не стигаше, ами и краката му — които се бяха намокрили, когато мощта на Креншинибон бе стопила снега на върха — сега отново се бяха вкочанили и водата, която бързо бе замръзнала в ботушите му, правеше всяка крачка в дебелия сняг непоносимо болезнена.

Само волята все още го караше да върви на запад, натам, накъдето планината предлагаше поне малко защита от мразовития вятър. Дризт използваше малкото останала му енергия, за да накара полузамръзналата във вените кръв да продължава да се движи из вкочаненото му тяло. Когато достигна ръба на върха и най-сетне заслиза надолу, трябваше да се движи съвсем предпазливо — всяко по-рязко движение щеше да означава същата бяла смърт, която бе сполетяла и Кесел.

Краката му бяха напълно вкочанени, но той не спираше, борейки се не само със студа и умората, но и със собственото си тяло.

И тогава се подхлъзна.

Свирепите бойци на Уолфгар бяха първите, които връхлетяха върху редиците на гоблините, посичайки и отблъсквайки ужасените чудовища все по-назад. Никой не смееше да се изправи пред могъщия крал, ала в бъркотията на бойното поле, малцина съумяваха да се отдръпнат от пътя му. Едно след друго чудовищата падаха мъртви на земята.

Ужасът вцепени гоблините и това се оказа гибелно за челните редици на армията им.

Ала истинският крах на кеселовата войска дойде от самите й бойци. Онези племена, които досега още не се бяха включили в битката, започнаха да се замислят дали имаше смисъл да продължават тази война. Вражеските им племена вече бяха достатъчно отслабени от загубите, които бяха понесли от ръцете на хората и джуджетата и оцелелите племена с лекота можеха да завземат земите им в Гръбнака на света. Така, малко след като започна второто нападение на съюзниците, над Ледовития пролом се издигна още по-гъст облак прах — десетки гоблинови племена напускаха битката и се завръщаха у дома си.

Въздействието на това масово бягство върху онези чудовища, които не можеха да избягат, бе ужасяващо. Дори и най-глупавият гоблин разбираше, че единственият им шанс да победят коравите защитници на Десетте града, бе численото превъзходство.

Тътенът на Щитозъб се носеше далеч из полето, докато Уолфгар вървеше напред, поваляйки всичко по пътя си. Дори и хората от Десетте града гледаха да стоят далеч от него, уплашени от огромната му сила. Ала варварите, изпълнени със страхопочитание пред могъществото на новия си крал, непоколебимо го следваха.

Уолфгар се вряза в една група орки. С мощен грохот Щитозъб се стовари върху един от тях и в следващия миг оркът падна мъртъв, погребвайки под себе си онези, които стояха зад него. Още един замах на магическия чук и повече от половината оркски отряд лежеше на земята — мъртви или зашеметени.