Р. Салваторе - Кристалният отломък

— Йенсин — обърна се Касиус към представителя на Каер Диневал, — къде са жените и децата ви? На сигурно място ли са?

— В Източен пристан — отвърна Брент. — Заедно с жените и децата на Дуганова бърлога и Добра медовина. Имат достатъчно припаси, а ако презрените воини на Кесел се отправят натам, хората ще разберат достатъчно рано, та да успеят отново да излязат в Диншиър.

— Ала колко дълго ще могат да оцелеят в езерото? — попита Касиус.

Брент сви рамене:

— Предполагам, докато дойде зимата. Ала гоблините и орките не могат да обградят цялото езеро, така че винаги ще има място, където да слизат на сушата.

Касиус доволно кимна и се обърна към Кемп.

— В Самотната кория — отвърна таргосецът на неизречения му въпрос. — И се обзалагам, че са по-добре, отколкото ние сега. Имат толкова много лодки, че могат да основат град насред Маер Дуалдон.

— Това е добре — рече Касиус, — защото ни дава още една възможност. Бихме могли да удържим чудовищата още малко, а след това да се скрием зад стените на Брин Шандер. Въпреки че по брой все още ни превъзхождат, гоблините и орките няма да успеят да превземат града.

Тази идея като че ли се понрави на Йенсин Брент, ала Кемп изсумтя недоволно:

— Ами варварите?

— Техните жени са издръжливи и могат да оцелеят и без мъжете си — отвърна Касиус.

— Да не мислиш, че ме интересува какво ще стане с когото и да било от смрадливия им народ! — сопна се Кемп, нарочно повишавайки глас, така че Уолфгар и Ревик, които се съвещаваха наблизо, да могат да го чуят. — Говоря за самите тях. Нали не възнамеряваш да отвориш вратите на града си за тези бесни псета?

Гордият Уолфгар тръгна към тях.

Вбесен, Касиус се обърна към таргосеца:

— Упорит си като магаре! — остро прошепна той. — Единствената ни надежда сега е да се обединим!

— Единствената ни надежда е да се хвърлим в атака! — не му остана длъжен Кемп. — Та те са ужасени, а ти искаш да побегнем и да се скрием зад стените на града!

Огромният варварин застана срещу двамата представители.

— Добра среща, Касиус от Брин Шандер — учтиво рече той. — Аз съм Уолфгар, син на Беорнегар и крал на племената, които ти се притекоха на помощ и се присъединиха към благородното ти начинание.

— Какво ли пък знаете вие за благородство! — грубо се намеси Кемп, ала Уолфгар не му обърна внимание и спокойно продължи, без да покаже с каквото и да било, че е чул думите на таргосеца:

— Чух голяма част от вашето съвещание и смятам, че невъзпитаният ти и неблагодарен съветник — тук той поспря за миг, за да се овладее — има право.

Касиус, който очакваше, че Уолфгар ще бъде разярен от обидите на Кемп, се обърка.

— Единствената ни надежда е да се хвърлим в атака — обясни Уолфгар. — Гоблините все още не знаят дали могат да спечелят нещо от тази битка. Чудят се защо изобщо са последвали злия магьосник към това гибелно за тях място. Ако им дадем още време, жаждата им за кръв може отново да се пробуди у тях и тогава ще се изправим пред твърде силен за изтощените ни воини противник.

— Благодаря ти за тези думи, кралю на варварите! — отвърна Касиус. — Ала се съмнявам, че тези отрепки са в състояние да държат Брин Шандер в обсада повече от няколко дена. Ще напуснат полето още преди да е минала и една седмица!

— Навярно — рече Уолфгар. — Ала дори и тогава хората ти ще трябва да платят висока цена. Гоблините няма да си тръгнат оттук с празни ръце. Няколко от градовете все още не са защитени и чудовищата със сигурност ще ги нападнат и оплячкосат, докато напускат Долината на мразовития вятър. Освен това — което е хилядократно по-лошо — те няма да си тръгнат оттук със страх в сърцата. Ако отстъпиш, ще спасиш живота на хората си, Касиус, ала няма да попречиш на гоблините да се върнат!

— Значи мислиш, че трябва да ги нападнем още сега? — попита Касиус.

— Враговете ни вече се боят от нас. Оглеждат се наоколо и виждат гибелта, която хвърлихме върху тях. Страхът е мощно оръжие, особено срещу страхливци, каквито са всички от скверната раса на гоблините. Нека ги разгромим напълно, така, както твоят народ разгроми моя преди пет години — Касиус ясно видя болката, която проблесна в очите на Уолфгар при спомена за онзи далечен ден, — нека ги накараме да побегнат с писъци към планините, в които се намират гнусните им дупки! Дълги години ще минат, преди гоблините отново да се осмелят да нападнат Десетте града.

Касиус се вгледа в младия варварин, а в очите му се четеше искрено уважение и силно любопитство. Трудно му бе да повярва, че гордите воини на тундрата, у които още бе жив споменът за жестоката загуба, която бяха претърпели от жителите на Десетте града, сега им се бяха притекли на помощ.