Р. Салваторе - Кристалният отломък

Хората на Кемп посрещнаха събратята си с радостни възгласи. Обединени, двете армии успяха да се оттеглят към северното подножие на хълма. В мига, в който и последният воин се добра до хълма на Брин Шандер, пристигнаха Касиус и Уолфгар със своите бойци и джуджетата. Сега, когато всичките им врагове се бяха обединили, гоблините предпазливо спряха. Бяха понесли страховити загуби. Нито един великан, нито пък людоед, не бе оцелял, цели оркски и гоблинови племена лежаха мъртви на бойното поле. Блестящата Кришал Тирит сега бе купчина черни отломки, а Акар Кесел лежеше в снежния си гроб.

Хората, които стояха на хълма, бяха изтощени и отслабнали, ала суровият блясък в очите им недвусмислено даваше да се разбере, че ще се бият до последната си капка кръв. Притиснати до стената, жителите на Десетте града вече нямаха какво да губят.

Разяждащи съмнения плъзнаха сред оцелелите орки и гоблини. Навярно редиците им все още бяха достатъчно многочислени, за да надделеят над враговете си, ала в тази битка неминуемо щяха да паднат още стотици жертви, преди да успеят да победят свирепите воини на Десетте града и ужасяващите им съюзници. А дори и тогава, на кое от всичките племена щеше да принадлежи победата? Без обединяващата воля на магьосника, онези, които щяха да оцелеят в битката, надали щяха да успеят да си поделят плячката, без да се стигне до нови кръвопролития.

Битката в Долината на мразовития вятър съвсем не се бе развила така, както им бе обещал Акар Кесел.

Воините на Десетте града, заедно с джуджетата и варварите, с мечове в ръка си бяха пробили път от всички краища на полето и сега стояха заедно пред северните порти на Брин Шандер. И докато те бяха преодолели всички препятствия по пътя си — разстояние, врагове и отдавнашна неприязън един към друг — за да се обединят и да могат да оцелеят, в армията на Кесел се случваше точно обратното. Когато навлизаха в Бременския проход, единствената им цел бе победата в прослава на Акар Кесел. Ала него вече го нямаше, Кришал Тирит се бе превърнала купчина отломъци и тънката нишка, която бе обединявала извечните врагове, се скъса. Омразата между съперничещите си племена заплашваше да избухне с всичка сила.

С нова надежда гледаха противниците си хората и джуджетата — все повече и повече от чудовищата напускаха бойното поле и побягваха към откритата тундра.

Ала въпреки това, многохилядната някога армия на Кесел все още бе достатъчно голяма и като море заливаше защитниците на Десетте града, притискайки ги плътно към северната стена на Брин Шандер. Засега чудовищата все още не се бяха впуснали в атака, но и не отстъпваха от подстъпите към престолния град.

По-рано, когато първото им нападение бе изненадало нашествениците, водачите на хората и джуджетата биха сметнали това затишие за пагубно — то не само можеше да отслаби жаждата им за разплата, но щеше да даде възможност на изумените им противници да се прегрупират и да заемат по-удобна позиция на бойното поле.

Сега обаче, то бе горещо приветствано от Касиус и останалите. То даде възможност на изтощените воини да си поемат дъх, а на гоблините и орките помогна да осъзнаят с още по-болезнена сила колко големи загуби бяха понесли. Бойното поле в тази част на града буквално бе покрито с трупове — повечето от тях гоблинови, а не човешки — а жалката купчина отломки, която допреди няколко часа бе величествената Кришал Тирит, постоянно напомняше на чудовищата за жестокото поражение, което бяха претърпели. Не бе останал нито един великан или людоед, който да стегне непрестанно разреждащите се редици. С всяка изминала минута, все повече и повече от чудовищата напускаха бойното поле.

Касиус свика оцелелите представители на кратко съвещание.

Малко встрани от тях, Уолфгар и Ревик говореха с Фендер Ковашкия чук, който бе поел командването над отряда на джуджетата по време на обезпокояващото отсъствие на Бруенор.

— Голяма радост изпълни сърцата ни, когато се върна, могъщи Уолфгар! — рече Фендер. — Бруенор бе сигурен в това.

Уолфгар отправи поглед към полето, търсейки някакъв знак, който да му подскаже, че Бруенор все още е там някъде и все така безмилостно посича враговете си.

— Знаете ли нещо за него?

— Ти си последният, който го е видял — с мрачен глас отвърна Фендер.

Двамата замълчаха, все така вгледани в полето.

— Нека пак чуя свистенето на брадвата ти! — тихо прошепна Уолфгар.

Ала Бруенор не можеше да го чуе.