Р. Салваторе - Сребърни реки

Уолфгар изскочи от скривалището си, вдигнал високо магическия чук.

— Темпос! — изкрещя той и с един удар повали двама от орките на земята.

Групичката, която се бе насочила към конете, се затича към животните с намерението да ги отвърже и така да отреже пътя за бягство на враговете си.

Ала там вече ги чакаше свирепото джудже и свистящата му секира.

В мига, в който изненаданите орки се метнаха на конете, Бруенор разсече един от тях надве и обезглави друг, преди останалите двама да успеят да разберат, че са нападнати.

Дризт насочи лъка си към орките, които вървяха непосредствено зад първата групичка, за да им попречи да се притекат на помощ на другарите си срещу джуджето и Уолфгар. Тетивата изсвистя веднъж, два, три пъти и в следващия миг трима орки се строполиха на земята, затворили очи завинаги и стиснали перата на смъртоносните стрели, стърчащи от гърдите им.

Засега всичко вървеше по план. Елфът извади ятаганите си и скочи от дървото, уверен, че бързо ще успеят да довършат останалите орки. Ала усмивката бързо изчезна от лицето му — докато слизаше, видя ново раздвижване в полето под тях.

Дризт се озова сред трима орки само за миг, а ятаганите му засвистяха още преди да бе стъпил на земята. Макар че не бяха напълно изненадани (един от тях го бе видял да се спуска от дървото), противниците му не можаха да реагират веднага.

А при светкавичните удари на елфа и най-малкото забавяне означаваше сигурна смърт. В настъпилата бъркотия Дризт бе единственият, който остана напълно хладнокръвен и нито за миг не загуби самообладание. Ятаганите свистяха и се забиваха в плътта на гнусните твари със смъртоносна точност.

Уолфгар също се справяше добре. Варваринът се бе изправил срещу двамина от скверния отряд, но макар да бяха свирепи бойци, противниците му не можеха да се мерят с неговата исполинска сила. Единият орк успя да вдигне закривеното си оръжие навреме, за да се предпази от Щитозъб, но със страховита лекота магическият чук строши жалката защита и се стовари върху главата му пръскайки я на хиляди парченца.

При Бруенор обаче нещата не вървяха така добре. Джуджето бе убило орките, който се бяха качили на конете и сега трябваше да се изправи срещу останалите двама — това бе любимото му съотношение на силите. Само че в суматохата конете се подплашиха и се отскубнаха от колчетата, за които бяха вързани. Бруенор бе съборен на земята и преди да успее да се изправи, собственото му бяло пони закачи главата му с копито. Единият от орките също бе запратен на земята, но другият успя да избегне копитата на побеснелите коне и се втурна към падналото джудже, за да го довърши.

За щастие, точно в този момент Риджис бе обзет от един от неочакваните си пристъпи на храброст. Той се измъкна изпод клоните, където се бе скрил, и безшумно се запромъква към орка. Чудовището бе високо, дори и за орк, и полуръстът надали щеше да успее да стовари боздугана си върху главата му, дори ако се изправеше на пръсти. Без да се колебае, Риджис сви рамене и промени тактиката си.

Преди оркът да достигне Бруенор, боздуганът на полуръста се провря между краката му и с всичка сила го удари в слабините, повдигайки го от земята. Оркът изпищя от болка и се вкопчи в наранените си вътрешности. Очите му изскочиха от орбитите си и като изпусна оръжието, чудовището се строполи на земята.

Всичко стана светкавично, но четиримата приятели още не бяха спечелили. Само миг по-късно още шестима орки връхлетяха на поляната. Двама от тях се нахвърлиха върху Дризт, за да му попречат да се притече на помощ на Риджис и Бруенор, трима се втурнаха да помагат на оцелелия противник на Уолфгар, а последният, също както Риджис бе направил преди малко, се запромъква зад нищо неподозиращия полуръст.

Риджис чу предупредителния вик на Дризт, но преди да успее да направи каквото и да било, усети как върху раменете му се стоварва тежка тояга. Свирепият удар изкара въздуха от дробовете му и го запрати на земята.

Уолфгар бе обграден от четири страни и въпреки хвалбите си преди битката, бързо разбра, че такова съотношение на силите изобщо не му е по вкуса. Сега можеше само да отбива ударите на противниците си и да се надява Дризт да му се притече на помощ преди да е станало твърде късно.

Нападателите му бяха твърде много, дори и за неговата великанска сила.

Едно оркско острие се впи в ребрата му, друго поряза ръката му.

Дризт знаеше, че ще успее да се справи с двамината си противници, но надали щеше да е навреме, за да помогне на варварина или на полуръста. А от полето прииждаха нови подкрепления.