Р. Салваторе - Сребърни реки

Риджис се претърколи по гръб и остана да лежи до Бруенор. Болезнените стонове на приятеля му ясно говореха, че и за двамата битката бе свършила. Оркът се надвеси над него, вдигнал високо кривата си тояга, а грозното му лице бе разкривено от зла усмивка. Риджис затвори очи — нямаше никакво желание да гледа как оръжието, което щеше да го убие, се спуска над главата му.

И тогава чу звук от удара… над себе си.

Изненадан, полуръстът отвори очи. От гърдите на нападателя му стърчеше къса брадва. Изумен, оркът сведе поглед към оръжието, което отнемаше живота му. Тоягата падна от ръцете му и чудовището полетя назад. Когато докосна земята, вече бе мъртво.

Риджис не разбираше какво става.

— Уолфгар? — попита той, макар да не виждаше никого.

Огромен силует, почти толкова едър, колкото Уолфгар, го прескочи и изтръгна брадвичката от гърдите на мъртвия орк. Беше човек, облечен с кожи като варварин, ала за разлика от племената от Долината, този великан имаше черна коса.

— О, не! — простена полуръстът, спомняйки си какво бе казал преди няколко дни на Бруенор за Утгардите.

Този човек току-що му бе спасил живота, но запознанството им надали щеше да прерасне в приятелство — Риджис прекалено добре познаваше свирепия нрав на Утгардите. Опита се да се изправи, за да изкаже искрената си благодарност и да разсее подозренията, които огромният варварин сигурно изпитваше към него. Можеше дори да прибегне до рубинения медальон.

Ала грамадният мъж усети движението му и скочи.

Ритникът уцели полуръста право в лицето и над него се спусна пълен мрак.

С викове на уста чернокосите варвари се втурнаха в горичката. Дризт веднага разбра, че именно тях бе видял да се промъкват зад редиците на орките, но още не бе сигурен на чия страна са.

Които и да бяха те, появата им вся ужас сред чудовищата. Двамата противници на Дризт като че ли загубиха куража си и желанието за битка — явно бе, че сега им се щеше само да избягат. Дризт нямаше нищо против. Сигурен бе, че няма да стигнат далеч, а някак си усещаше, че и за самия него ще е по-добре да се скрие.

Орките побягнаха, но преследвачите им бързо ги настигнаха и отвъд дърветата се завърза нова битка. По-опитен и пъргав, Дризт успя да се скрие от очите на варварите и се покатери върху дървото, където бе оставил лъка си.

Уолфгар обаче остана да се бие. Видял бе двама от приятелите си да падат и сега жаждата за оркска кръв го изгаряше, а желанието му да се бие се изостри още повече, когато чу многогласния рев, който се откъсна от гърлата на чернокосите воини. Макар никога да не ги бе виждал, младият варварин разбра към кого се обръщаха — и те, като него, се биеха в прослава на Темпос. Объркани от неочакваната поява на тези нови врагове, орките, които го бяха обградили, се отпуснаха за миг. Ала дори и той бе достатъчен за Уолфгар.

Един от противниците му отмести поглед и Щитозъб отнесе лицето му, преди чудовището да успее да разбере какво става. Уолфгар се втурна към празното място в обръча на враговете си, блъскайки още един орк по пътя си. Докато той се мъчеше да се задържи на крака и да се предпази, огромният варварин го повали мъртъв на земята. Останалите двама се обърнаха и хукнаха да бягат, ала Уолфгар беше по петите им. Щитозъб се стовари върху единия от тях, изкарвайки въздуха от дробовете и живота от тялото му. В следващия миг младежът скочи върху другия орк и се нахвърли върху му с голи ръце.

Едва когато чу пукота на костта и видя последната искрица живот да угасва в очите му, Уолфгар си спомни за опасността, в която се намираше, и за своите приятели. Светкавично отскочи назад към горичката и опря гръб о най-близкото дърво.

Чернокосите варвари се държаха на разстояние от него, впечатлени от силата и храбростта му, и Уолфгар не можеше да бъде сигурен за намеренията им. Потърси с поглед приятелите си. Риджис и Бруенор лежаха един до друг, близо до мястото, където допреди малко стояха конете им, ала не знаеше дали са още живи. Не се виждаше и следа от Дризт, но в другия край на горичката все още кипеше битка.

Чернокосите воини образуваха широк полукръг, отрязвайки по този начин пътя му за бягство, и започнаха да се приближават към него. Внезапно обаче замръзнаха по местата си — Щитозъб магически се бе завърнал в ръката на Уолфгар.

Младежът нямаше никакъв шанс срещу толкова многочислен враг, но в гърдите му нямаше и капчица страх. Щеше да умре, но в бой като истински воин и славната му смърт щеше да се помни дълго. Ако тъмнокосите варвари се нахвърлеха върху него, малцина от тях щяха да оцелеят, за да се върнат при семействата си. Уолфгар се разкрачи широко и здраво стисна магическия чук.