Р. Салваторе - Сребърни реки

— Да свършваме най-сетне с това! — изръмжа той, макар че нямаше кой да го чуе.

— Спри! — разнесе се тих, повелителен шепот над него и Уолфгар, познал гласа на Дризт, веднага отпусна Щитозъб. — Следвай повелите на честта, но не забравяй, че залагаш на карта не само своя живот!

Младежът веднага разбра, че Риджис и Бруенор вероятно са живи и като пусна Щитозъб на земята, се провикна към тъмнокосите воини:

— Добра среща!

Не получи отговор, но един от тях, висок и силен, почти колкото него, излезе напред и се приближи. Косата на непознатия бе сплетена в гъста плитка, преметната на едното му рамо. Върху скулите му бяха изрисувани бели крила. Яката фигура и резките черти на лицето издаваха, че този мъж е отраснал в дивите, сурови земи, далеч от цивилизацията и ако не беше гарвановочерната му коса, Уолфгар можеше да го сметне за варварин от Долината на мразовития вятър.

Тъмнокосият воин също разпозна младежа, но понеже доста по-добре познаваше народите и племената на северните земи, веднага разбра какъв е човекът, който стои пред него.

— Идваш от долината — заговори той на общия език, макар да произнасяше думите малко по-особено. — Отвъд планините, където студеният вятър никога не спира.

Уолфгар кимна:

— Аз съм Уолфгар, син на Беорнегар, воин на Лоса. Имаме едни и същи богове — аз също призовавам Темпос, за да ме дари със сила и смелост.

Тъмнокосият варварин се огледа наоколо, където лежаха телата на повалените от Уолфгар орки и рече:

— Темпос чува зова ти, боецо от долината!

В очите на Уолфгар заискри гордост.

— Имаме и едни и същи врагове — ние също мразим орките — продължи той, — ала не знам нищо за теб и за твоя народ.

— Скоро ще научиш — отвърна тъмнокосият и като посочи към бойния чук, протегна ръка.

Уолфгар гордо вдигна глава — нямаше намерение да се предаде, независимо дали щеше да умре. Чернокосият варварин погледна встрани и Уолфгар проследи погледа му. Двама воини бяха вдигнали Риджис и Бруенор и ги бяха метнали през раменете си, други двама бяха хванали конете и сега ги водеха насам.

— Оръжието! — заповяда тъмнокосият. — Навлезли сте в нашите земи без да сме ви разрешили, Уолфгар, сине на Беорнегар. За това се полага смърт. Ще присъстваш ли докато съдим дребните ти приятели?

Само преди няколко години Уолфгар би отвърнал на такива думи с удар, забравяйки всичко в пламъка на изпепеляващата си ярост и обричайки другарите си на сигурна смърт. Ала младежът бе научил много от новите си приятели и най-вече от Елфа на мрака. Знаеше, че стига само да го повика и Щитозъб ще се завърне в ръката му; знаеше също така, че Дризт никога не би ги изоставил. Сега не бе време да се бие.

Той дори позволи да завържат ръцете му — унижение, което никой воин на Лоса не би понесъл. Ала Уолфгар имаше вяра в Дризт. Скоро отново щеше да бъде свободен. Последната дума щеше да е негова.

Докато стигнат до лагера на варварите, Риджис и Бруенор се свестиха и сега крачеха до него с вързани ръце. Главата на Бруенор бе окървавена, беше загубил шлема си, ала, издръжлив като всяко джудже, той за кой ли път оцеля там, където мнозина други щяха да бъдат погубени.

Изкачиха едно невисоко възвишение и пред очите им изникнаха разположени в кръг палатки и запалени огньове. Името на Темпос отново проехтя във въздуха, отсечени оркски глави полетяха към обградения от палатки кръг. Бойците се завръщаха като победители и скоро целият лагер бе вдигнат на крак, всички приветстваха своите славни воини. Пленниците бяха изтласкани най-отпред, отвсякъде се носеше воя на варварите.

— С какво ли се хранят? С човешко месо? — попита Бруенор не толкова притеснено, колкото подигравателно.

— Каквото и да е, по-добре да побързат. Струват ми се доста изгладнели — отвърна Риджис и получи удар в тила и предупреждение от пазача да си държи устата затворена.

Пленниците и конете им бяха закарани в средата на лагера, където варварите образуваха кръг около тях и затанцуваха победен танц. Оркските глави се търкаляха в прахта, разнесе се песен на непознат за тримата приятели език във възхвала на Темпос и Утгар, древния герой на тези земи — воините им благодаряха за победата.

Танцът продължи почти час, после изведнъж настана тишина и всички погледи се обърнаха към голяма, богато украсена палатка, която бе останала затворена през цялото време.

В продължение на няколко секунди не се случи нищо, после палатката се отвори. Отвътре изскочи престарял, слаб и съсухрен като върлина мъж, ала движенията му бяха енергични като на младеж. На скулите му, досущ като лицата на останалите воини, бяха изрисувани бели крила, но неговите бяха много по-богато украсени. Над едното си око носеше превръзка, върху която бе пришит огромен зелен камък. Одеждите му бяха снежнобели, а когато махнеше с ръка, ръкавите му заприличваха на криле. Мъжът затанцува между воините и всеки, покрай когото минеше, затаяваше дъх и не смееше да помръдне, докато старецът не го отмине.