Р. Салваторе - Сребърни реки

Скоро четиримата приятели отново поеха на път. Не бяха вървели много дълго, когато в далечината видяха светлинки.

— Заведи ни там — рече Бруенор на Дризт. — Може пък и да си струва да пробваме плана на Къркорещия корем.

Уолфгар, който не знаеше какво се бе разиграло докато спеше, не разбра за какво говорят приятелите му, но дори и не попита какво се канят да правят. След злощастната случка в „Кривата сабя“ варваринът гледаше да не се меси много-много във вземането на решенията и оставяше на другарите си да избират по кой път да тръгнат. Нямаше нищо против просто да ги следва, готов да се намеси, ако пред тях се изпречат врагове.

Отдалечиха се от реката и скоро достигнаха няколко ферми, оградени със здрава дървена ограда.

— Наоколо има кучета — обади се Дризт.

— Тогава Къркорещият корем отива сам — отвърна Бруенор.

Уолфгар смаяно погледна приятелите си — изражението на Риджис съвсем ясно показваше, че идеята никак не му се нрави.

— Не мога да го позволя! — заяви младежът. — Ако има някой от нас, когото трябва да защитаваме, то това е полуръстът. Няма да стоя тук и да се крия в мрака, докато той се изправя сам-самичък пред опасността!

— Той отива сам — спокойно повтори Бруенор. — Никой няма да се бие, момче. Къркорещият корем ще ни набави няколко коня.

Риджис се усмихна безпомощно — беше паднал в капана, който Бруенор му бе заложил. Щяха да му разрешат да вземе конете, за които бе настоявал, но от него се очакваше сам да поеме отговорността и да покаже храброст и решителност. С неохотното си позволение, Бруенор си измиваше ръцете — не искаше да има нищо общо с тази работа.

Уолфгар още веднъж предложи да тръгне с него, но Риджис знаеше, че неопитният младеж неволно може да му попречи в деликатната задача.

— Остани тук — рече Риджис. — Ще се справя и сам.

И като събра цялата решителност, на която бе способен, той пристегна колана си и се отправи към постройките.

Щом наближи, иззад оградата се разнесе заплашително ръмжене. За миг се зачуди дали не беше по-добре да се върне обратно — рубиненият медальон надали щеше да му бъде от голяма полза срещу свирепите кучета — но тогава видя един мъж да излиза от къщата и да се отправя към него.

— Какво искаш? — сопна се фермерът, здраво стиснал в ръка стара алебарда, която сигурно се бе предавала от баща на син в продължение на много поколения.

— Аз съм един уморен пътник — започна Риджис с най-жалостивия глас, на който беше способен.

Само че фермерът бе чувал тази история стотици пъти:

— Махай се!

— Ама…

— Казах да се махаш!

Тримата приятели наблюдаваха Риджис и фермера иззад един близък хълм, макар че във вечерния сумрак само Дризт можеше да разбере какво точно става. Елфът прекрасно виждаше непреклонното изражение, изписано върху лицето на мъжа, виждаше и колко здраво стиска той оръжието, докато нарежда на Риджис да си върви по пътя.

В този момент полуръстът извади нещо изпод жилетката си и фермерът незабавно свали оръжието. В следващия миг портата се отвори и Риджис се скри от очите им.

Минаха няколко мъчителни часа, през които от полуръста нямаше никакъв знак и тримата вече се чудеха дали да не нападнат фермерите — може би приятелят им бе станал жертва на грозна измама? Най-накрая, когато луната отдавна бе изгряла, портата отново се отвори и Риджис, следван от два коня и две понита и сподирен от пожеланията на фермерите и семействата им за лек път, се запъти към приятелите си. Полуръстът дори им обеща, след настоятелните молби на домакините, непременно да се отбие при тях, ако някога отново мине оттам.

— Невероятно! — изсмя се Дризт.

Бруенор и Уолфгар само поклатиха глава, без да могат да повярват на очите си.

За първи път откакто бе влязъл в дома на фермерите, Риджис се замисли дали дългото му отсъствие не бе разтревожило приятелите му. Фермерът го бе поканил да сподели вечерята им преди да заговорят по работа и понеже трябваше да бъде учтив (а и понеже този ден бе вечерял само веднъж) Риджис нямаше как да му откаже. Все пак се постара да приключи колкото се може по-бързо и учтиво отказа четвъртата порция, която любезните домакини настоятелно му предлагаха. След това да получи конете се бе оказало съвсем лесно — трябваше само да обещае, че ще ги остави при магьосниците от Дългата седловина, когато си тръгне оттам.

Риджис бе сигурен, че приятелите му няма да му се сърдят дълго. Вярно, че ги бе накарал да прекарат половината нощ, разяждани от тревога за него, но пък щеше да им спести дълги дни бродене по опасните пътища на тези земи. Само няколко часа, прекарани на гърба на конете и с вятъра, свирещ край ушите им, докато се носят напред, щяха да са достатъчни, за да ги накарат да забравят гнева си. А дори и да не му простяха толкова бързо, Риджис бе на мнение, че едно добро похапване си заслужава някое и друго дребно неудобство.