Р. Салваторе - Сребърни реки

Розовата зора започна да изсветлява небето и кристалната повърхност на Мирар постепенно помътня, звездите избледняха и се скриха. Четиримата приятели се установиха на лагер в едно закътано местенце край брега на реката, натъжени дълбоко в себе си, че вълшебната нощ бе свършила.

— Малко са нощите кат’ таз’! — наруши тишината Бруенор, когато първият лъч подпали източния хоризонт.

Очите му сияеха — дълго бе бродило джуджето (обикновено здраво стъпило на земята) из света на мечтите си.

Дризт забеляза замечтания блясък в погледа му и си припомни нощите, които двамата неведнъж бяха прекарвали, изправени на Възвишението на Бруенор, далеч в долината на джуджетата в Десетте града.

— Твърде малко! — съгласи се той.

Четиримата въздъхнаха примирено и се заловиха за работа. Дризт и Уолфгар приготвиха закуска, докато Бруенор и Риджис изучаваха картата, с която се бяха сдобили в Лускан.

Въпреки че мърмореше и непрекъснато дразнеше полуръста, Бруенор неведнъж го бе карал да дойде с тях и то не само заради приятелството им. Имаше още една, много важна причина да желае присъствието на Риджис и макар доста успешно да бе прикрил чувствата си, когато полуръстът, задъхан и изпотен, ги настигна в тундрата и им се примоли да го вземат със себе си, Бруенор искрено се бе зарадвал.

От тях четиримата Риджис най-добре познаваше земите на юг от Гръбнака на света. Самият Бруенор не бе напускал пределите на Долината на мразовития вятър почти два века, пък и предишния път, когато бе минавал през тези земи, беше още съвсем младо, голобрадо момче. Уолфгар никога не бе излизал от Долината, а пък Дризт бе вървял по белия свят предимно нощем, под прикритието на сенките и мрака, избягвайки много от местата, които сега щеше да им се наложи да посетят, ако искаха да намерят Митрал Хол.

Риджис прокара пръсти по картата и възбудено започна да разказва своите преживелици из местата, които бяха нарисувани там и най-вече в Мирабар, богатия миньорски град на север и Града на бездънните води, който наричаха още (при това напълно заслужено) Града на чудесата, който се намираше по южните брегове.

Бруенор също прокара пръсти по картата, изучавайки релефа на местностите.

— Мирабар май повече ще ми допадне — каза най-сетне той и докосна малкото кръстче, което обозначаваше сгушения под южните склонове на Гръбнака на света град. — Митрал Хол е в планината, а не край море, туй знам със сигурност.

Риджис помисли за миг и заби показалеца си в една местност, която трябва да се намираше на около стотина мили от Лускан.

— Дългата седловина — каза той. — Намира се по средата между Града на сребърната луна, Мирабар и Града на бездънните води. Там можем да получим ценни съвети за това накъде да поемем.

— Това град ли е? — попита Бруенор и се взря в мъничката черна точица, която бе нарисувана на картата.

— Градче — поправи го Риджис. — Няма кой знае колко жители, но едно магьосническо семейство, семейство Харпъл, живее там вече дълги години. Те познават северните земи по-добре от всеки друг и ще се радват да ни помогнат.

Бруенор се почеса и кимна.

— Щом казваш. А какво ни очаква по пътя?

— Чукарите — обезсърчен при спомена за това място, призна Риджис. — Диви и пълни с орки. Ще ми се да имаше друг път, но Дългата седловина наистина е точно това, от което имаме нужда.

— Всички пътища из северните земи са опасни — припомни му джуджето.

Двамата продължиха да разучават картата и да се ровят в спомените на Риджис. Погледът на Бруенор бе привлечен от една група чудновати знаци и най-вече от три от тях, които се намираха на изток от Лускан и се простираха почти по права линия южно от речната мрежа.

— Древни могили — обясни Риджис. — Свещено място за Утгардите.

— Утгардите?

— Варвари — мрачно отвърна полуръстът. — Като онези от Долината. Е, може би знаят повечко за живота в цивилизованите части на Царствата, но от това не са станали по-малко свирепи. Племената им са разпръснати из северните земи и водят чергарски живот.

Бруенор отлично разбираше притеснението на Риджис — самият той прекрасно познаваше дивашките обичаи и воинските умения на варварите. В сравнение с тях, да се биеш с орки бе детска игра.

Когато двамата най-сетне прибраха картата, Дризт вече се бе изтегнал под хладната сянка на едно дърво, надвиснало над реката, а Уолфгар привършваше третата си порция.

— Не си си изгубил апетита, както виждам! — провикна се Бруенор, като видя оскъдните остатъци от закуската.