Р. Салваторе - Сребърни реки

Напрежението, което притискаше Дендибар, значително отслабна. Въпреки че трябваше да насочи силата си към вратата, която бе отворил между Равнините и да не й позволи да се затвори, шареният магьосник почувства неимоверно облекчение — нямаше го вече могъщото противодействие, което винаги срещаше от страна на Моркай и което бързо изцеждаше силите му. Червеният замалко не бе пречупил волята му по време на срещата им и самият Дендибар бе изумен от силата, която старият магьосник притежаваше дори и след смъртта си. За пореден път той се замисли дали не бе сбъркал, като бе наредил да убият някой толкова могъщ, колкото бе той. Всеки път, когато го призоваваше, Дендибар си мислеше, че рано или късно ще дойде денят за разплата. Разплата на жертвата с убиеца й.

Моркай с лекота откри онова, от което се интересуваше шареният магьосник. Всъщност, духът и без това вече знаеше доста неща за четиримата приятели. Още приживе, докато бе Господар на Северната кула, той живо се интересуваше от Десетте града и макар да бе мъртъв, интересът му към граничните поселища си остана все така силен. Дори и сега той следеше всичко, което се случва в Долината и, както всички останали, които знаеха нещо за Десетте града, бе чувал за четиримата герои.

Интересът на Моркай към света, който бе напуснал, бе нещо често срещано в равнината на духовете. Смъртта променяше стремежите на душите, заменяйки любовта към богатства и власт с неутолима жажда за знания. Някои духове наблюдаваха Царствата в продължение на неизброими векове — просто гледаха как обитателите им живеят и научаваха най-различни неща. Може би им завиждаха за физическите усещания, които те самите никога вече нямаше да изпитат. Каквато и да бе причината обаче, резултатът бе, че знанията, които притежаваше един-единствен дух, често пъти превъзхождаха богатствата на всички книги, написани някога в Царствата.

През двата часа, които Дендибар му бе дал, Моркай успя да научи много неща. Сега бе негов ред да си подбира думите. Заклинанието го принуждаваше да изпълни нарежданията на шарения магьосник, но възнамеряваше да отговаря колкото се може по-неясно и двусмислено.

Очите на Дендибар проблеснаха, когато видя пламъкът в мангала да подхваща магическия си танц за втори път този ден. Нима вече минаха два часа, учуди се той. Почивката му се бе видяла твърде кратка, усещаше, че още не се е възстановил напълно от предишната си среща с Моркай. Ала веднъж започнал заклинанието, вече не можеше да спре танца на огъня. Той зачака, седнал в центъра на кръга, с кръстосани под себе си крака.

Огненото кълбо в мангала отново се изви високо и Моркай се появи в стаята. Духът стоеше мълчаливо — нямаше намерение да казва каквото и да било преди Дендибар да го попита. Все още не знаеше всичко за пътешествието на четиримата приятели, но все пак бе успял да научи доста неща и със сигурност повече, отколкото му се щеше да каже на Дендибар. Още не бе прозрял истинската причина за интереса на шарения магьосник към елфа и другарите му, но едно бе сигурно — едва ли си бе наумил нещо добро.

— Каква е целта на посещението? — разгневен от бавенето на Червения, попита Дендибар.

— Самият ти ме призова — лукаво отвърна Моркай. — Не мога да отхвърля зова ти.

— Не ме разигравай! — изръмжа шареният магьосник и като впери яростен поглед в духа, застрашително размаха свитъка с името му.

Обитателите на другите Равнини бяха пословично известни с буквалните си отговори и често вбесяваха онези, които ги бяха призовали, като изкривяваха въпросите им.

Дендибар се изсмя и отстъпи пред простата логика на духа:

— Каква е целта на посещението на четиримата пътешественици от Долината на мразовития вятър в Лускан?

— Няколко са — отвърна Червеният. — Един от тях е тръгнал да търси земята на предците си.

— Елфът на мрака ли? — попита Дендибар, мъчейки се да свърже подозрението, че Дризт се кани да се върне в подземното царство на своя народ, с кристалния отломък.

Може би Мрачните, с помощта на отломъка, щяха да въстанат?

— Елфът на мрака ли търси земята на предците си?

— Не — отговори Моркай, доволен, че Дендибар се бе отклонил от по-важните и опасни неща, които Червеният бе научил.

Времето минаваше, силата, с която шареният магьосник покоряваше волята на духа, все повече отслабваше и Моркай се надяваше да успее да се откъсне от заклинанието преди Дендибар да научи твърде много за Бруенор и спътниците му.