Р. Салваторе - Сребърни реки

Насред Града на корабните платна се издигаше една от неговите забележителности — чудновата сграда, която излъчваше могъща магия. Различна от всичко друго в Забравените царства, Домовата кула на мистиците със своите пет върха изглеждаше досущ като каменно дърво. Най-големият връх бе в средата, а останалите четири сякаш израстваха от него, изящно извити като клоните на вековен дъб. Дори и най-наблюдателното око не можеше да види и следа от намесата на човешка ръка. Ясно бе, че величествената кула бе дело на магия, а не на физически труд.

Главният чародей, безспорният господар на Домовата кула, живееше в средната й част, останалите четири кули се заемаха от следващите магьосници в йерархията. Всяка от тях гледаше към една от посоките на света, а магьосникът, който живееше там, носеше отговорност за всичко, което става в онази част на света, накъдето бе обърната кулата му. Така, магьосникът от западната част на Домовата кула непрестанно гледаше към морето и следеше търговците и моряците, които плаваха там и акостираха в пристанището на Лускан.

Разговорът, който се провеждаше в този миг в северната част на магическата постройка, силно би заинтересувал четиримата приятели от Десетте града, ако можеха да го чуят.

— Добра работа свърши, Йердан! — рече Сидни, млада вълшебница от Домовата кула, която въпреки това, вече бе успяла да стане чирак на един от най-могъщите магьосници в гилдията.

Не можеше да се каже, че е красива, но тя и без това не се интересуваше особено от подобни неща — Погълната бе единствено от мисълта как да се сдобие с власт и могъщество. Сега бе на двадесет и пет години и бе прекарала по-голямата част от живота си, стремейки се към една цел — да получи титлата Магьосник. Малцина бяха онези, които, виждайки нейната решителност й увереността й, се съмняваха в способността й да го постигне.

Йердан отговори на похвалата с многозначително кимване — не му бе убягнало пренебрежението, с което бе изречена тя.

— Направих само онова, което ми наредиха — отвържа той с престорена скромност и хвърли бърз поглед към прозореца, до който стоеше дребен, крехък на вид Мъж, наметнат с пъстра мантия и се взираше навън.

— Защо ли са дошли? — прошепна магьосникът на себе си и се обърна към Йердан и Сидни.

Двамата неволно се свиха под погледа му. Той беше Дендибар Шареният, Господар на Северната кула и макар на пръв поглед да изглеждаше слабоват, едно по-внимателно вглеждане разкриваше могъщество много по-голямо от онова, което даваха яките мускули и едрото тяло. Беше известен с това, че цени знанието много повече от човешкия живот и тази му слава винаги стряскаше онези, които се изправяха пред него.

— Казаха ли какво ги води в Лускан?

— Нищо, което да звучи правдоподобно — тихо рече Йердан. — Полуръстът спомена нещо за проучване на пазара, но…

— Не ми се вярва — прекъсна го Дендибар — и този път говореше повече на себе си, отколкото на тях. — Тези четиримата са си наумили нещо много по-голямо от проучване на пазара.

Опитвайки се да запази благоразположението на господаря на Северната кула, Сидни се намеси:

— Къде са сега?

Йердан не посмя да й отвърне както му се щеше, не и пред Дендибар.

— Около пристанището… предполагам — отвърна той и сви рамене.

— Искаш да кажеш, че не знаеш? — просъска младата жена.

— Канеха се да останат в „Кривата сабя“ — обясни Йердан, — но заради побоя се озоваха на улицата.

— Трябваше да ги последваш! — рязко каза Сидни.

— Да тръгнеш сам през нощта из онези квартали е пълна лудост, даже и ако си лускански войник — сопна се Йердан. — А и какво значение има къде са сега. Наредил съм да пазят пристанището и портите. Не могат да напуснат Лускан без да разбера!

— Намери ги веднага! — заповяда Сидни, но Дендибар я накара да замълчи:

— Нека постовете ти останат по местата си! Четиримата не бива да напуснат града без да разбера! Сега си свободен. Ела, когато имаш да ми съобщиш нещо ново.

Йердан кимна почтително и тръгна към вратата, хвърляйки последен свиреп поглед на съперницата си за покровителството на шарения магьосник. Вярно е, че не беше многообещаващ магьосник като Сидни, а просто обикновен войник, но в Лускан, където истинската власт в действителност бе в ръцете на Домовата кула, един войник можеше само да спечели, ако успеете да си извоюва благоразположението на някой от обитателите й. Командирите на стражата запазваха местата и привилегиите си само с одобрението на Кулата.