Р. Салваторе - Сребърни реки

— Разкарай туй нещо оттук! — извика джуджето.

— Къде са ти обноските, добри ми Бруенор? — засмя се елфът. — Не забравяй, че Гуенивар ни разчисти пътя за бягство!

— Махни я оттук! — повтори джуджето и стисна още по-здраво брадвата си.

Дризт потупа животното по силния врат.

— Не му обръщай внимание, приятелю! Той е само едно джудже, което не може да оцени красотата на магията!

— Ха! — презрително изсумтя Бруенор, но все пак въздъхна с облекчение, когато елфът отпрати пантерата и прибра ониксовата статуетка в раницата си.

Малко по-късно двамата вече бяха на Улицата на полумесеца и за последен път се огледаха за засада. Не видяха нищо, което да им подскаже, че някой ги дебне, но пък видяха неколцина ранени мъже да минават покрай тях, куцукайки и залитайки, а някои от тях бяха носени от другарите си. Очевидно тук бе станало нещо.

Погледнаха към „Кривата сабя“ и за своя огромна изненада видяха две познати фигури да стоят пред вратата на пивницата.

— Какво търсите тука? — попита ги Бруенор и се приближи до тях.

— Явно нашият огромен приятел отговаря на обидите с юмруци — отвърна Риджис.

Полуръстът се бе отървал от побоя без драскотина, ала лицето на Уолфгар беше подуто и насинено. Не можеше да отваря едното си око, а юмруците и дрехите му бяха изцапани със засъхналата кръв на противниците му… а и с неговата собствена.

Дризт и Бруенор се спогледаха — защо ли не бяха изненадани?

— А стаите ни? — изръмжа джуджето.

— Съмнявам се — поклати глава Риджис.

— Ами парите ми?

Полуръстът отново поклати глава.

— Ха! — разгневено изсумтя Бруенор и се запъти към вратата на „Кривата сабя“.

— На твое място не бих… — започна Риджис, но после сви рамене и реши да остави джуджето само да види какво бе станало.

Бруенор отвори вратата на пивницата и замръзна на мястото си от изненада. По целия под се търкаляха изпочупени маси, чаши и хора. Кръчмарят се облягаше на строшения бар, докато една от сервитьорките превързваше окървавената му глава. Мъжът, който бе нападнал Уолфгар с нож, все още висеше на стената и от време на време простенваше. Бруенор не можа да се въздържи и се разсмя — варваринът си го биваше! Сервитьорките, които почистваха бъркотията, често побутваха висящия побойник и се заливаха от смях при вида на полюляващото се тяло.

— Пари, хвърлени на вятъра! — промърмори Бруенор и излезе навън, преди кръчмарят да го види и да го изхвърли.

— Ама че побой ще да е бил! — рече той, когато отново се върна при приятелите си. — Всички ли се биха?

— Всички — кимна Риджис, — с изключение на един. Един войник.

— Войник на това място? — учуди се Дризт — Тук нещо не се връзваше.

— Не само това — обясни полуръстът. — Беше същият страж, който ни пусна в града, Йердан.

Дризт и Бруенор се спогледаха притеснено.

— Преследват ни убийци, току-що опустошихме една пивница, а сега пък и някакъв войник ни обръща прекалено голямо внимание — рече джуджето.

— Да се махаме оттук! — за трети път този ден каза Дризт.

Уолфгар го погледна учудено.

— Колко мъже повали днес? — попита го елфът, за да го накара да разбере в каква опасност се намира. — Как мислиш, колко от тях ще пропуснат да се възползват от възможността да ти забият нож в гърба из безлюдните улички на тези квартали?

— Освен това — обади се и Риджис преди варваринът да успее да каже каквото и да било, — нямам никакво желание да споделям леглото си с плъховете на лусканските улици!

— Към портата тогава! — рече Бруенор, ала Дризт поклати глава.

— Не и когато един от стражите толкова силно се интересува от нас! Ще прескочим стената, за да не знае никой, че сме си тръгнали!

Само час по-късно четиримата приятели вече крачеха в откритата равнина, а вятърът брулеше лицата им и разлюляваше зелената трева. — Риджис изрече на глас мислите на всички.

— Минала е само една нощ в първия град по пътя ни, а вече измамихме главорези, бихме се с цяла тълпа побойници и привлякохме интереса на градската стража. Забележително начало на нашето приключение!

— Но пък имаме това! — доволно се провикна Бруенор, а от цялото му същество се излъчваше огромно нетърпение да открие своя дом, сега, когато вече бе преодолял първото препятствие и се бе сдобил с карта.

Нито той, нито приятелите му подозираха, че върху пергамента, който джуджето стискаше, сякаш бе най-скъпото съкровище на света, бяха изобразени няколко смъртоносни местности. Местности, които — особено една от тях — щяха да изправят четиримата приятели пред предела на възможностите им… и отвъд него.