Р. Салваторе - Сребърни реки

— Не можем да ги оставим да ходят където си искат! — рече Сидни в мига, в който вратата се затвори зад гърба на Йердан.

— Засега няма защо да се боим от тях — спокойно отвърна Дендибар. — Дори и ако елфът го носи у себе си, ще му трябват години, докато разбере истинската сила на онова, което притежава. Имай търпение, знам как да науча онова, което ме интересува. Парченцата от мозайката много скоро ще си дойдат на мястото!

— Боли ме като си помисля, че такава огромна сила се намира толкова близо до нас — въздъхна младата жена. — И то в ръцете на някакъв новак!

— Имай търпение — повтори Дендибар.

Сидни запали и останалите свещи в специалната стая и бавно се приближи до мангала, който стоеше на железен триножник близо до магическия кръг, чиито знаци бяха издълбани по пода. Никак не й харесваше, че трябва да напусне мястото веднага щом запали мангала. Всеки миг, прекаран в стаята, която се отваряше съвсем рядко и беше смятана от мнозина за най-добрата стая за викане на духовете на умрелите, бе истинска наслада за младата, амбициозна магьосница. Сидни неведнъж бе молила господаря си да й разреши да остане, докато той извършва заклинанията.

Но Дендибар никога не й го позволяваше, твърдейки, че въпросите, които неминуемо щеше да му задава, ще му попречат да се съсредоточи. А когато човек има работа с отвъдните светове, и най-малката грешка може да се окаже фатална.

Шареният магьосник седна във вътрешността на магическия кръг и кръстоса крака под тялото си. От устните му се разнесе нисък напев — потапяше се в дълбок транс и дори не забелязваше Сидни, която довършваше последните приготовления. Цялото му същество бе обърнато навътре, към самия него, за да се убеди, че наистина е готов за предстоящата среща. Само едно съвсем мъничко късче от ума му все още усещаше какво става около него. Късче, което чакаше един-единствен звук — захлопването на вратата, когато Сидни излезе.

В мига, в който жената напусна стаята, тежките му клепачи се привдигнаха и очите му се насочиха към огъня, който гореше в мангала. Сега вече магьосникът не виждаше нищо друго. Тези пламъци щяха да вдъхнат живот на духа, когото бе призовал, щяха да му дадат осезаема форма, докато Дендибар го задържаше в Материалната равнина.

— Еи весус венераис димин дау — в началото напевът бе бавен и тих, но постепенно ставаше все по-сигурен и бърз.

Древните думи и заклинания излитаха все по-трескаво от устата му, капчици пот (повече от нетърпение, отколкото от притеснение) оросиха челото му. Магията, която вече живееше собствен живот, го увлече в своите глъбини.

Дендибар Шареният изпитваше огромно, несравнимо с нищо друго, удоволствие от това да прекършва волята на обитателите на другите Равнини само с невероятната сила на своя ум. Стаичката, в която седеше сега, бе връхната точка в дългогодишните му усилия, неоспоримо доказателство за това докъде се простира огромното му могъщество.

Днес призоваваше един от любимите си духове. Дух, който го презираше с цялото си същество, но не можеше да се противопостави на волята му. Време бе за кулминацията на заклинанието — изричането на името.

— Моркай! — тихичко го повика Дендибар.

Огънят в мангала припламна за миг.

— Моркай! — изкрещя Дендибар, разкъсвайки нишката, която свързваше духа на Червения с отвъдния свят.

Огънят се изви високо във въздуха, после потъна в мрак. Там, където допреди малко танцуваха пламъци, сега стоеше образът на възрастен мъж.

Тънките устни на пъстрия магьосник се изкривиха в подигравателна усмивка. Каква ирония на съдбата, помисли си той, че точно човекът, когото бе наредил да убият, се бе превърнал в най-важния му източник на информация!

Духът на Моркай Червения стоеше пред него горд ги непоколебим, достойно отражение на великия магьосник, който бе приживе. Самият той бе създал тази стая преди години, когато бе Господар на Северната кула. Ала после Дендибар и подлите му поддръжници се бяха съюзили срещу него и като убедиха доверения му ученик да го убие, разчистиха пътя на пъстрия магьосник към така желаното място като господар на кулата.

Това убийство бе дало тласък и на още една, може би много по-важна, поредица от събития. Малко след като прониза учителя си, чиракът Акар Кесел се сдоби с кристалния отломък — могъщ магически предмет, който (така поне си мислеше Дендибар) сега бе преминал в ръцете на Дризт До’Урден. Историите, които бяха достигнали до Лускан от Десетте града, разказваха, че именно Елфът на мрака се бе изправил срещу Акар Кесел и го бе победил.