Р. Салваторе - Сребърни реки

— Ще дойдеш ли с нас? — попита Дризт, макар вече да се досещаше от изражението й, че няма да ги придружи.

— Ще ми се да можех — отвърна Кати-Бри. — Ала вие ще намерите полуръста и без мен, сигурна съм. Аз трябва да изпълня една друга клетва.

— Кога? — рече Уолфгар.

— През пролетта, така ми се струва. Магьосниците се заеха с това — с помощта на заклинания вече повикаха джуджетата от Долината, както и Харбром от Адбарската цитадела. Събратята на Бруенор ще потеглят още тази седмица, а с тях ще дойдат и мнозина воини от Десетте града. Харбром ни обеща осем хиляди бойци, а и магьосниците ще ни помогнат.

Дризт се замисли за подземния град, който бе видял, докато прекосяваше долните нива и гледката на хилядите сиви джуджета отново изплува пред очите му. Дори и с всички воини от рода Боен чук и техните приятели от Долината, дори и с осемхилядната армия от Адбар и помощта на магьосниците, победата си оставаше трудна… ако не и невъзможна.

Уолфгар също се замисли за неимоверно тежката задача, с която се бе нагърбила Кати-Бри, и в ума му се прокрадна съмнение дали бе взел правилното решение. Риджис имаше нужда от него, това бе вярно, ала не можеше да изостави Кати-Бри точно сега, когато и тя имаше най-голяма нужда от него.

Младата жена разбра какво става в главата му. Тя се приближи до него и го целуна, после бързо се отдръпна.

— Свърши си работата, Уолфгар, сине на Беорнегар — каза тя. — И се върни при мен!

— Аз също бях приятел на Бруенор — възрази Уолфгар. — И аз споделях копнежа му по Митрал Хол. Трябва да съм до теб, когато тръгнеш в прослава на името му!

— Ти имаш приятел, който е жив и се нуждае от теб сега! — скара му се Кати-Бри. — И сама мога да съставя плановете за похода към Залите. Ти трябва да тръгнеш след Риджис! Дай на Ентрери да се разбере и се върни бързо. А кой знае, може и да успееш да дойдеш навреме, за да тръгнем заедно към Митрал Хол.

После момичето се обърна към Дризт, в когото вярваше безгранично:

— Пази го заради мен. Води го добре и му помогни да се върне при мен, когато всичко свърши!

Дризт кимна. Младата жена се обърна и се затича към Харкъл и Бръшляновото имение, ала Уолфгар не я последва — имаше пълна вяра в Кати-Бри.

— Заради полуръста и заради котката! — каза той на Дризт и като стисна Щитозъб, се загледа в пътя, който се простираше пред тях.

В лавандуловите очи на елфа припламна огън и Уолфгар неволно отстъпи назад.

— Не само заради тях — мрачно каза Дризт и се вгледа в просторните южни земи, из които сега бродеше чудовището, в което той самият можеше да се превърне, ако преди много години не бе взел онова така трудно решение.

Писано му бе, сигурен бе той, отново да се изправи срещу убиеца в битка, която щеше да го подложи на най-голямото изпитание в досегашния му живот… битка, която трябваше да спечели на всяка цена.

— Не само заради тях!

Дендибар рязко си пое дъх, когато видя трупа на Сидни, сврян в ъгъла на някаква мрачна стаичка.

Духът на Моркай махна с ръка и пред очите на шарения магьосник се разкри нова картина — дъното на Клисурата на Гарумн.

— Не! — изкрещя Дендибар при вида на обезобразеното, безглаво тяло на голема.

— Къде е елфът? — рязко попита магьосникът.

Моркай само махна с ръка, за да прогони образа на голема и не каза нищо, наслаждавайки се на уплахата на Дендибар.

— Къде е елфът? — повтори Шареният още по-настоятелно.

Моркай се разсмя.

— Сам си намери отговорите, които търсиш, глупав магьоснико. Вече не съм ти слуга!

Огънят в мангала припламна и призракът изчезна.

Обзет от дива ярост, Дендибар напусна очертанията на магическия кръг и събори мангала на земята.

— Скъпо ще ми платиш за дързостта си! — изкрещя той, макар че вече нямаше кой да го чуе.

Хиляди предположения нахлуха в ума му. Сидни бе мъртва. Бок бе мъртъв. Ами Ентрери? Ами елфът и приятелите му? Той трябваше, на всяка цена трябваше да открие отговорите на всички тези въпроси! Не можеше да изостави търсенето на Кристалния отломък, не можеше да се откаже от онова могъщество, което така страстно жадуваше.

Пое си дълбоко дъх и се съсредоточи върху заклинанието. Отново видя дъното на клисурата. Докато изричаше думите на магията, образът ставаше все по-близък и по-осезаем. Дендибар сякаш бе там — мракът и пустотата на сенките, които се таяха покрай стените, го обгръщаха, долавяше почти незабележимия полъх на вятъра, който раздвижваше въздуха в пропастта, под краката си усещаше острите камъни, които покриваха дъното й.