Р. Салваторе - Сребърни реки

— Къде са момчето и Кати-Бри? — трескаво попита той, а далечният вой на демоничните хрътки още повече засили отчаянието в гласа му.

— В друга стая са — отвърна Риджис и махна с ръка по посока на галерията.

— Кати! — провикна се Бруенор. — Как сте?

Малко по-късно, когато Кати-Бри най-сетне успя да се съвземе от изненадата (тя също не бе очаквала някога отново да чуе гласа на джуджето), долетя отговорът й:

— Уолфгар не може да се бие повече! Драконова магия, доколкото разбирам нещо от това! Мисля, че трябва да се махаме, кучетата ще бъдат тук съвсем скоро!

— Права си! — съгласи се Бруенор, комуто дори усилието да говори причиняваше силна болка. — А червея? Виждала ли си го?

— Не съм го виждала, нито чувала — чу той несигурния й отговор.

Бруенор се обърна към Риджис.

— Падна в клисурата и оттогава не се е показвал — отвърна полуръстът на неизречения въпрос, макар че и на него не му се вярваше, че толкова лесно могат да победят Мракометния.

— Значи не ни остава друго, освен да се опитаме да прекосим моста! — провикна се Бруенор. — Можеш ли да доведеш момчето?

— Само куражът му е пострадал, нищо повече! Да тръгваме!

Бруенор потупа Риджис по рамото, мъчейки се да вдъхне кураж на приятеля си.

— Да вървим! — рече той и в гласа му прозвучаха познатите самоуверени нотки.

Това отново бе онзи Бруенор, когото Риджис познаваше, и той се усмихна, въпреки смразяващия страх, който го сковаваше. Нямаше нужда да го придумват повече и той последва приятеля си в галерията.

Не бяха направили и две крачки, когато черният облак отново се показа над ръба на бездната.

— Виждате ли го? — изпищя Кати-Бри.

Бруенор бързо се върна обратно в стаичката — виждаше го и то прекалено добре. Бяха обречени. Черно отчаяние плъзна във вените му. Не се страхуваше да умре — той просто бе следвал пътя си, единствения, който се простираше пред него, още откакто събратята му бяха избити преди почти двеста години, и този път водеше към Митрал Хол. Ала приятелите му не биваше да загинат така! Не и полуръста, който винаги досега успяваше да се измъкне и от най-опасното положение. Не и момчето — та на него му предстояха толкова много славни приключения и доблестни дела!

И преди всичко, момичето. Кати-Бри, неговата обична дъщеря. Не и тя, която бе огрявала мините на рода Боен чук в Долината на мразовития вятър със слънчевата си усмивка и ведрия си смях.

Дори само гибелта на елфа — верен спътник и най-скъп приятел — бе прекалено висока цена за егоистичното му начинание. Жестоката загуба, която сега изглеждаше неизбежна, бе повече, отколкото можеше да понесе.

Очите му трескаво обходиха малката стаичка. Трябваше да има някакъв изход! Сърцето му се издигна в отчаяна молитва към боговете на джуджетата, които бе почитал през целия си живот — трябваше да му дадат шанс, един-едничък шанс!

На една от стените в преддверието висеше малка завеска.

— Просто склад — сви рамене Риджис, в отговор на немия въпрос на Бруенор. — Няма нищо ценно. Дори и оръжия няма.

Бруенор обаче не можеше да се примири с този отговор. Той отметна завеската и започна да хвърля по пода многобройните кутии и сандъци, които се намираха там. Суха храна. Парчета дърво. Плащ. Мях за вода.

Буренце с мазнина.

Крилата на Мракометния плющяха, докато той летеше над бездната и чакаше. Натрапниците скоро щяха да се появят в галерията, сигурен бе той, хрътките на сенките щяха да се погрижат за това.

Дризт почти бе достигнал звяра и продължаваше да се катери с трескава бързина, забравил всичко друго, освен тревогата за приятелите си.

— Спри! — извика Ентрери, който се намираше недалече под него. — Нима искаш да умреш?

— Не ме е страх от дракона! — изсъска Дризт. — Няма да се крия в сенките, докато гледам как приятелите ми загиват!

— О, значи е по-добре да умреш заедно с тях! — долетя подигравателният отговор на палача. — Глупак си ти, елфе! Та ти струваш повече от всичките си жалки приятелчета взети заедно!

— Жалки? — повтори Дризт, без да може да повярва на ушите си. — Ти заслужаваш съжаление, убиецо!

Неодобрението на елфа го засегна повече, отколкото очакваше:

— Запази съжалението за себе си, елфе! — яростно се сопна той. — Защото ти и аз си приличаме много повече, отколкото ти се ще да признаеш!

— Ако не ида при тях сега — спокойно отвърна Дризт, — тогава думите ти наистина ще са верни. Тогава животът ми наистина няма да струва нищо, по-малко дори от твоя. Ако прегърна безжалостната пустота, която изпълва и ръководи твоя свят, целият ми живот ще бъде просто една огромна лъжа.