Р. Салваторе - Сребърни реки

Кати-Бри изпищя и се втурна към черния мрак, без да се замисля за опасността, която я грозеше.

Бруенор потрепера от ярост — за отдавна убитите си събратя и за приятеля си.

— Махай се от моя дом! — изкрещя той на дракона и се нахвърли върху него, нанасяйки свирепи удари с брадвата си в отчаян опит да събори чудовището от моста.

Митралното острие не бе така безсилно срещу твърдите люспи, както Щитозъб, ала драконът не можеше да бъде победен толкова лесно.

Тежкият му крак събори Бруенор на земята и преди джуджето да успее да се изправи, змиевидната шия се уви около него и го повдигна към огромната паст на звяра.

Разтреперан от страх, Риджис отново се дръпна към нищожната защита, която му предлагаше преддверието.

— Бруенор! — опита се да извика той, ала успя само да прошепне името на приятеля си.

Черният облак около Кати-Бри и Уолфгар се разпръсна, но младежът вече бе поел цялата сила на скверната драконова отрова. Сега искаше единствено да избяга, дори и ако това означаваше да се хвърли в бездната. Свирепият лай на хрътките на сенките го обграждаше отвсякъде, макар че зловещите създания все още бяха далеч от клисурата. Цялото тяло го болеше. Костите, които големът почти бе натрошил, многобройните рани, които остриетата на сивите джуджета му бяха нанесли — всичко това сякаш раздираше тялото му и го караше да се сгърчва от болка при всяка крачка, макар че преди адреналинът на битката му бе помагал да отминава с насмешка много по-жестоки наранявания.

Сега драконът му изглеждаше десетократно по-могъщ, не би могъл да вдигне оръжието си срещу него — та Мракометният, вярваше Уолфгар, бе непобедим!

Отчаянието го бе надвило, него, когото не можеха да победят нито с огън, нито с меч. Подпирайки се тежко на Кати-Бри, той закуцука към някаква стая — не знаеше къде отива, просто следваше пътя, който момичето бе избрало.

Бруенор усети как страховитата челюст се впива в тялото му, изкарвайки всичкия кислород от дробовете му. Отказвайки да се предаде, той все още размахваше митралната секира, мъчейки се да рани чудовището.

Кати-Бри отведе Уолфгар до някаква стая и щом го остави на сигурно място, се втурна обратно в галерията.

— Ти, най-скверно изчадие на мерзък гущер! — провикна се тя и опъна тетивата на Таулмарил.

Сребърните стрели полетяха във въздуха, пробивайки големи дупки в черната броня на дракона. Кати-Бри бързо видя силата на оръжието си и в ума й се зароди отчаян план. Без да спира и за миг, тя запращаше стрела след стрела в краката на чудовището, с надеждата да го събори в пропастта.

Мракометният подскочи от болка и объркване, когато магическите стрели започнаха да пробиват грозни рани в краката му. Злите му очи се присвиха и запламтяха с люта ненавист, докато се насочваха към безстрашната млада жена. Той изплю джуджето и изрева:

— Сега ще познаеш що е страх, глупаво момиче! Ще почувстваш моето дихание и ще разбереш, че си обречена!

Люспестите гърди се издуха, превръщайки чистия въздух в скверен облак най-черно отчаяние.

И тогава от ръба на бездната се отчупи огромен скален къс.

Драконът рухна в пропастта, ала това донесе малка радост на Риджис. Полуръстът успя да довлече тялото на Бруенор обратно в преддверието, но нямаше никаква представа какво да прави оттук нататък. Свирепият лай на демоничните хрътки се приближаваше безмилостно, Кати-Бри и Уолфгар бяха далече от него, не знаеше дали драконът е жив, но не смееше да излезе в галерията. Погледна към израненото, обляно с кръв тяло на най-стария си приятел — не знаеше как да му помогне, не знаеше дори дали Бруенор е още жив.

Единствено огромната изненада забави радостните му викове, когато Бруенор отвори сивите си очи и му намигна.

Големи скални късове от отчупения ръб полетяха в опасна близост до тях и Дризт и Ентрери трябваше да се долепят плътно до стената, за да не бъдат премазани. Каменният дъжд свърши за няколко мига и Дризт отново се закатери нагоре с трескава бързина — на всяка цена трябваше да стигне при приятелите си.

Едва бе тръгнал нагоре, когато отново му се наложи да спре, макар да изгаряше от нетърпение. Огромното туловище на дракона прелетя покрай него и Дризт едва го изчака да изчезне в мрака на бездната, за да продължи стремглавия си път нагоре.

Риджис не можеше да повярва на очите си при вида на съвзелия се Бруенор:

— Но как? — ахна той изумено.

Бруенор се размърда неспокойно и с мъка се изправи на крака. Митралната ризница бе устояла на страховитата захапка на дракона, макар че тялото на джуджето бе лошо премазано, имаше огромни синини и поне няколко счупени ребра. Въпреки това, коравото джудже беше живо и готово за нова битка, ако се наложеше. Жестоката болка можеше да почака, сега трябваше да се погрижи за нещо много по-важно — безопасността на приятелите си.