Р. Салваторе - Сребърни реки

Магията на рубинения медальон се разпръсна, когато вратата се отвори с трясък, ала Риджис вече бе изиграл своята роля. Когато Сидни най-сетне успя да забележи приближаващата опасност, Кати-Бри бе прекалено близо, за да бъде спряна със заклинание.

Сидни отвори широко очи, слисана и невярваща на онова, което се случва. Само в един миг всичките й надежди и планове за бъдещето рухнаха. Опита се да извика, сигурна, че боговете й бяха отредили по-важна роля в своите планове за Вселената, убедена, че те няма да позволят изгряващата звезда на още неразцъфналото й могъщество да угасне, преди да е успяла да заблести с пълната си яркост.

Ала една тънка, дървена пръчка не е от голяма полза срещу острието на меч.

Кати-Бри не виждаше друго, освен целта си, не усещаше друго, освен отчаяна необходимост да направи онова, което трябва. Мечът й отби безсилната пръчка и се заби дълбоко в плътта.

И тогава момичето за първи път погледна към лицето на магьосницата. Времето спря.

Изражението на Сидни не се бе променило, очите и устата й все още бяха отворени в ням протест срещу онова, което се случваше.

Обзета от безпомощен ужас, Кати-Бри гледаше как последните искрици надежда и амбиция напускат очите на Сидни. По ръката й шурна топла кръв. Последната глътка въздух напусна гърдите на магьосницата със стон, който се заби като нож в Кати-Бри.

Сидни полетя назад — далеч от оръжието и право в хладната прегръдка на смъртта.

Един-единствен свиреп удар на митралната брадва отсече ръката на чудовището и Уолфгар падна на земята. Почти в несвяст, той успя да се приземи на едно коляно. Гърдите му се надигнаха и поеха огромна глътка съживяващ кислород.

Безглавото чудовище усети присъствието на джуджето и се нахвърли върху него, ала вече нямаше очи, с които да го види и пропусна целта.

Бруенор нямаше никаква представа за магическите сили, които водеха голема и му вдъхваха живот, а и нямаше никакво желание да изпробва уменията си срещу него. Не и когато имаше друг начин.

— Ела де, купчина оркски тор! — провикна се той и се насочи към пропастта.

После, изоставяйки подигравателния тон, извика на Уолфгар:

— Приготви чука, момче!

Трябваше да повтори няколко пъти и когато варваринът най-сетне започна да идва на себе си, Бок вече бе притиснал джуджето до ръба на бездната.

Без да съзнава напълно какво прави, Уолфгар усети, че Щитозъб се завръща в ръката му.

Бруенор спря, здраво стъпил на каменния под, а усмивката, която плъзна по устните му, предизвикваше смъртта. Големът също спря — някак си разбираше, че джуджето вече няма накъде да бяга.

Чудовището скочи към него, но Бруенор беше по-бърз и се хвърли на земята. Щитозъб се стовари върху гърба на звяра и го запрати в пропастта. Чудовището полетя в бездната напълно безшумно и, останало без уши, дори не чу вятъра, който свистеше покрай него.

Когато Уолфгар и Бруенор се върнаха в преддверието, Кати-Бри все още стоеше неподвижно над мъртвото тяло на магьосницата. Очите и устата на Сидни бяха все така полуотворени в ням протест — безсилен опит да опровергае жестоката истинност на локвата кръв, която бавно нарастваше.

По бузите на момичето се стичаха сълзи. Беше убивала гоблини и сиви джуджета, веднъж под оръжието й бе паднал великан, друг път — снежен човек, ала никога досега не бе погубвала човешко същество. Никога досега не се бе вглеждала в очите на някой като нея, само за да види как и последната светлина ги напуска завинаги. Никога досега не й се бе налагало да се замисля за характера на жертвата си, или затова, че животът, който беше отнела, не се ограничава единствено в тясната рамка на битката.

Уолфгар се приближи до нея и силно я прегърна, изпълнен с дълбока жал. Бруенор се зае да освободи Риджис от последните паяжинни нишки.

Именно джуджето бе обучило Кати-Бри в бойните умения и пак то се бе радвало на победите й над орки и останалите долни същества, с които тя се бе била — все скверни твари, които несъмнено заслужаваха смърт. Ала винаги се бе надявал, че обичната му Кати-Бри никога няма да изживее ужаса, пред който бе изправена сега.

За пореден път Митрал Хол се бе превърнал в източник на страдания за най-скъпите му приятели.

Откъм коридорите отвъд вратата се разнесе далечен лай. Кати-Бри прибра меча в ножницата, без дори да го избърше от кръвта, и се опита да се стегне.

— Преследването още не е свършило — решително заяви тя. — Крайно време е да се махаме оттук.