Р. Салваторе - Сребърни реки

Заслепено от ярост, чудовището се преметна през глава и полетя в прегръдките на свирепата болка… право към един остър ръб, който стърчеше от скалата.

Грохотът разтърси самите основи на галерията и за малко не събори Кати-Бри на земята. Дризт, който с мъка се крепеше върху малката издатинка, едва успя да се задържи върху нея.

Последното, което Бруенор видя, накара сърцето му да подскочи от безгранична радост — в мрака на бездната проблясваха лавандуловите очи на Дризт До’Урден и се прощаваха с него.

Покрит с тежки рани, обвит в смъртоносната прегръдка на пламъците, драконът на сенките пропадаше все по-дълбоко и по-дълбоко; потъваше в най-черния мрак, който някога щеше да познае, мрак, от който нямаше да има завръщане. Право към сърцето на Клисурата на Гарумн.

И повлече със себе си законния крал на Митрал Хол.

Обгърнат от пламъци, драконът пропадаше надолу, докато най-сетне единственото, което остана от него бе едно съвсем дребно петънце, което проблясваше на дъното на Клисурата.

Дризт се изкатери по стената и се озова точно зад Кати-Бри и Уолфгар. Момичето стискаше скъпоценния шлем в ръце, докато заедно с младия варварин се взираха безпомощно към другата страна на пропастта. Двамата замалко не паднаха в нея, когато се обърнаха и видяха до себе си Дризт До’Урден. Дори появата на Артемис Ентрери не ги бе подготвила отново да видят приятеля си, завърнал се като по чудо сред тях.

— Как? — ахна Уолфгар, ала Дризт го прекъсна — обясненията можеха да почакат, сега имаха много по-важна работа.

От другата страна на бездната, точно до нивото, на което се намираше лостът, стоеше Артемис Ентрери, стиснал Риджис за гърлото. По устата му играеше зла усмивка, рубиненият медальон висеше на гърдите му.

— Пусни го да си иде — разнесе се равният глас на Дризт. — Както се разбрахме. Вече получи рубина.

Ентрери избухна в леден смях и дръпна лоста. Каменният мост потрепери и се срути, политайки към мрака на бездната.

До този момент Дризт си мислеше, че е започнал да разбира подбудите на палача за това долно предателство — той бе отвлякъл Риджис, сякаш за да бъде сигурен, че ще го преследват, твърдо решен да доведе предизвикателството между него и елфа докрай. Ала сега, когато мостът бе срутен, отрязвайки пътя на Дризт и приятелите му, а неспирният лай на демоничните хрътки се приближаваше с всеки изминал миг, и тази теория като че ли рухваше. Разгневен, че не може да разбере постъпките на убиеца, Дризт реагира светкавично. Беше загубил своя лък в овалната стая, затова сега грабна Таулмарил от ръцете на Кати-Бри и постави стрела в тетивата.

Ентрери бе също толкова бърз. Той се втурна към ръба на пропастта и провеси Риджис оттам надолу с главата. Уолфгар и Кати-Бри инстинктивно усетиха необичайната нишка, която свързваше Дризт и убиеца, и бързо разбраха, че елфът най-добре знае как да се справи с това положение. Те отстъпиха назад и се притиснаха един до друг.

Дризт все така стоеше с лък в ръка, опънал тетивата до краен предел, а погледът му не се откъсваше от убиеца, опитвайки се да открие слабото му място.

Ентрери раздруса тялото на Риджис и леденият му смях отново огласи пещерата.

— Дълъг е пътят до Калимпорт, елфе. Ще имаш предостатъчно възможности да ме заловиш!

— Ти отряза пътя ни — отвърна Дризт.

— Необходимо зло — обясни Ентрери. — Но не се съмнявам, че ще успееш да се измъкнеш и от това положение… дори и ако останалите ти приятели не успеят. И тогава ще те чакам.

— Ще дойда! — обеща Дризт. — Нямаш нужда от полуръста, за да ме накараш да те преследвам, мерзък убиецо!

— Така си е — съгласи се Ентрери и като бръкна в кесийката, която висеше на кръста му, извади някакъв малък предмет и го подхвърли във въздуха.

Предметът се издигна над главата му, после започна да пада. Ентрери го улови точно преди да се изплъзне и да полети в бездната. После отново го хвърли нависоко. Нещо малко, нещо черно.

Палачът предизвикателно подхвърли малкия предмет за трети път и усмивката му се разтегна, когато видя, че Дризт сваля лъка си.

Гуенивар.

— Нямам нужда от полуръста — повтори той студено и протегна ръка, така че Риджис сега изцяло висеше над бездната.

Дризт остави магическия лък зад себе си, без да откъсва поглед от убиеца.

Ентрери прибра ръката си и пусна Риджис върху тераската до себе си.

— Ала онзи, комуто служа, държи сам да убие малкия крадец. Не се бави, елфе, хрътките скоро ще бъдат тук. Сам имаш много по-голям шанс да се спасиш. Остави тези двамата и спаси собствения си живот! Аз ще те чакам, Дризт До’Урден — трябва да довършим онова, което започнахме!