Р. Салваторе - Камъкът на полуръста

И кралят се възкачи на своя трон.

От високите склонове на планината Дризт гледаше към далечните светлинки на Сребърния град. Веднъж го бяха прогонили от там — жесток отказ, който го бе наранил дълбоко. Ала не и този път.

Сега Дризт можеше да ходи, където си поиска, отметнал качулката на плаща си и вдигнал високо глава. Светът все още се държеше хладно и неприязнено с него, малцина бяха онези, които бяха чували за Дризт До’Урден, всичко си бе почти постарому. Променил се бе само Дризт. Сега вече знаеше, че не дължи никому оправдания за цвета на кожата си и не се извиняваше на онези, които го осъждаха несправедливо единствено заради расата му.

Все още го болеше от предразсъдъците и неприязънта на света, ала Кати-Бри го бе научила как да се бори с тях.

Какъв прекрасен приятел имаше в нейно лице! Пред очите му тя се бе превърнала от момиче в удивителна млада жена и сега мисълта, че най-сетне бе открила своя дом, сгряваше сърцето му.

Мисълта за младата жена и Уолфгар, застанали до Бруенор, докосваше най-съкровените струни в сърцето на елфа, който никога не бе познавал близостта и обичта на истинското семейство.

— Колко много се променихме! — промълви Дризт и вятърът понесе тихия му шепот.

В думите му нямаше съжаление.

През есента първите изящни предмети, излезли изпод чуковете на джуджетата, напуснаха Митрал Хол и поеха към Града на сребърната луна. Когато пролетта отново надви зимата и разтопи дълбоките снегове, търговията вече кипеше с пълна пара — джуджетата неуморно ковяха своите прекрасни изделия, а варварите от Долината на мразовития вятър се грижеха за пътя им извън пределите на Митрал Хол.

По същото време в Залата на кралете бе започната нова статуя — с лика на Бруенор Бойния чук.

За самия Бруенор, който бе пребродил половината свят и бе видял безброй странни и ужасяващи гледки, повторното отваряне на Сребърните зали и дори поставянето на собствения му лик наред със славните му предци, изглеждаше маловажно, сравнено с едно друго събитие, което трябваше да се състои тази година.

— Казах ви, че ще се върне — каза той на Уолфгар и Кати-Бри, които стояха до него в тронната зала. — Елфът за нищо на света не би пропуснал ваш’та сватба!

Генерал Дагнабит, който с благословията на крал Харбром от Адбарската цитадела бе останал в Митрал Хол заедно с две хиляди от своите джуджета, влезе в стаята, водейки една фигура, която все по-рядко се бе мяркала из залите през последните няколко месеца.

— Добра среща — рече Дризт и се приближи до приятелите си.

— А, значи успя — привидно безразлично отвърна Кати-Бри, преструвайки се, че пристигането на елфа не я интересува кой знае колко.

— Не го бяхме предвидили — обади се и Уолфгар със същия безучастен тон. — Дано да е останало някое свободно място край масата.

Дризт се усмихна и извинително се поклони. Вярно бе, че напоследък отсъстваше често, понякога седмици наред. Лични покани от страна на Сребърната лейди да посети приказния й град, не се отхвърляха толкова лесно.

— Ха! — изсумтя Бруенор. — Нали ви казах, че ще се върне! Този път завинаги!

Дризт поклати глава.

Бруенор го погледна косо, чудейки се какво ли си е наумил приятелят му.

— Да не би да се опитваш да заловиш палача, а елфе? — не можа да се въздържи той.

Дризт се засмя и отново поклати глава.

— Нямам никакво желание да го срещам отново — отвърна той и погледна към Кати-Бри, която прекрасно разбираше какво има предвид, после отново се обърна към джуджето. — На света, приятелю, има много неща, които не могат да бъдат видени, когато се криеш в сенките. Много звуци — по-нежни от звъна на стоманата, и много ухания — по-приятни от зловонието на смъртта.

— Както гледам, задава се още едно пиршество — измърмори джуджето. — Из главата на елфа май се въртят мисли за още една сватба!

Дризт не каза нищо. Кой знае, някой ден думите на Бруенор може би щяха да се сбъднат. Дризт вече не подрязваше крилете на своите надежди и блянове. Отсега нататък щеше да вижда света така, както той самият искаше да го вижда и щеше да черпи възможности от собствените си желания, а не от ограниченията, които сам си налагаше. Засега обаче, Дризт бе открил нещо твърде лично, за да го сподели дори с най-близките си приятели.

За първи път в живота си, Елфът на мрака бе открил покой.

В стаята влезе още едно джудже и шепнешком размени няколко думи с Дагнабит. Двамата побързаха да излязат, ала Дагнабит се върна само няколко секунди по-късно.