Р. Салваторе - Изгнание

Белвар донесе столчето, настани се удобно на него и погледна с любопитство към приятеля си.

— Няма да остана в Подземния мрак — обясни елфът. — Това е светът на майка ми, той подхожда на злите сърца на истинските мрачни елфи.

Малко по малко Белвар започна да разбира, но не можеше да повярва на ушите си.

— Какви ги говориш! Къде ще отидеш?

— На Повърхността — съвсем спокойно отвърна Дризт.

Лукавият гном отново подскочи, а столът му излетя още по-силно от предишния път.

— Бях там веднъж — продължи мрачният елф, без да се поколебае от реакцията на приятеля си. Твърдият му поглед успокои Белвар. — Участвах в едно клане заедно с цял отряд мрачни елфи. Само това, което видях от сънародниците си, ми причинява болка. Не се страхувам от гледките на широкия свят и от студения полъх на вятъра!

— Повърхността — промърмори тъжно Белвар и приведе глава. — Магга каммара, мрачни елфе. Никога не съм и помислял да ходя там, това не е място за един свиърфнебъл — гномът удари с ръка по масата и погледна нагоре. На лицето му беше изписана решителна усмивка. — Но ако Дризт тръгне, Белвар ще върви редом с него!

— Ще тръгна сам — отвърна мрачният елф. — Както каза преди малко, Повърхността не е място за един свиърфнебъл.

— Нито пък за един мрачен елф — целенасочено добави гномът.

— Аз не съм като другите мрачни елфи — отвърна Дризт. — Душата ми не е като тяхната, домът им не е мой дом. Колко далече трябва да стигна в тези тунели, за да избягам от омразата на семейството си? А докато бягам от Мензоберанзан, ако достигна до някой от величествените градове, обитавани от моята раса, като Чед Насад например, дали и тези мрачни елфи ще започнат да ме преследват, за да доставят удоволствие на Кралицата на Паяците и да ме убият? Не, Белвар, не мога да остана тук, затворен между каменните стени на този свят. Опасявам се, че ти никога няма да се почувстваш у дома, ако те отделя от скалите на Подземния мрак. Мястото ти е тук, ти си толкова уважаван сред народа си.

Белвар помълча доста, размишлявайки над думите на приятеля си. Ако Дризт желаеше, щеше да го последва с цялото си сърце, но въпреки това не му се искаше да напуска Блингденстоун и земите на Подземния мрак. Не можеше да попречи и на Дризт да си тръгне. Мрачният елф щеше да се изправи срещу много препятствия в земите на Повърхността, но дали щяха да са толкова ужасни и болезнени, колкото тези, срещу които се изправяше тук?

Белвар пъхна ръка в дълбокия си джоб и извади оттам вълшебната си брошка.

— Вземи я, мрачни елфе — меко каза той и я подаде на Дризт. — И не ме забравяй.

— Пред мен са векове, но аз няма да те забравя нито за миг — обеща Дризт. — Никога.

Седмицата измина прекалено бързо за лукавия гном. Той не искаше приятеля му да си отива. Знаеше, че няма да го види никога повече, но и знаеше, че решението на Дризт е разумно и правилно. Като приятел, Белвар се радваше за мрачния елф и знаеше, че Дризт може да се справи с всичко.

Той го заведе при най-добрите снабдители в цял Блингденстоун и плати от собствения си джоб за всички припаси, от които се нуждаеше Дризт. После му направи един още по-голям подарък. Лукавите гномове бяха пътували няколко пъти до Повърхността и крал Шниктик притежаваше груби карти на тунелите, извеждащи от Подземния мрак.

— Пътешествието ще ти отнеме седмици — заяви Белвар и подаде свитъка на приятеля си. — Опасявам се, че без това няма да успееш да се ориентираш.

Ръцете на Дризт затрепериха, когато тънките му пръсти развиха картата. Чак сега успя да повярва, че наистина ще го стори. Щеше да излезе на Повърхността. Толкова му се искаше да помоли Белвар да дойде с него; как щеше да се сбогува с най-скъпия си приятел?

Но принципите на Дризт, довели го толкова далеч, не му позволиха да постъпи егоистично.

На следващия ден мрачният елф напусна Блингденстоун. Обеща на Белвар, че ако някога отново се върне, обезателно ще мине да го види. Ала и двамата знаеха, че Дризт за последен път стъпваше по тези места.

Дните отминаваха спокойно, както и дългите мили. Понякога Дризт държеше високо вълшебната брошка на Белвар, друг път пристъпваше съвсем безшумно в мрака. Дали го бе споходил късметът или бе чисто съвпадение, но мрачният елф не срещна никакви чудовища по пътя си, воден от грубата карта. Почти нищо не се бе променило в тунелите на Подземния мрак, макар че пергаментът бе стар, дори древен. Дризт с лекота следваше пътя си.