Р. Салваторе - Изгнание

— Не мога да понеса да те изгубя отново. Когато те видях в пещерата на илитидите…

— Не си видял мен — опита се да обясни Закнафейн. — Видял си зомбито, подвластно на злата воля на матрона Малис. Аз съм мъртъв, синко. Мъртъв съм от години…

— Но ти си тук — започна Дризт.

— По волята на Малис, не по… моя собствена — изръмжа Зак, а лицето му се изкриви, докато се опитваше да си спечели още един миг със своя син. Възвърнал отново контрола си, мрачният елф побърза да огледа война, в който се бе превърнал Дризт. — Биеш се добре — отбеляза той. — По-добре отколкото съм се надявал. Това е похвално, както и, че събра кураж, за да се махнеш… — лицето на Зак се изкриви изведнъж, прекъсвайки думите му. Този път и двете ръце на мрачния елф се спуснаха към мечовете и ги извадиха заплашително.

— Не! — замоли се Дризт, а очите му се замъглиха от напиращите в тях сълзи. — Бори се с нея.

— Аз… не мога — отвърна неживият. — Махни се от това място, Дризт До’Урден. Отиди на… края на света! Малис няма да ти прости. Тя никога не прощава. Нищо… не може да я спре…

Зомбито се втурна напред и Дризт нямаше друг избор, освен да извади оръжията си. Само миг преди да го достигне, Закнафейн се закова на място.

— За нас! — изкрещя той. Гласът му прозвуча с поразителна яснота и отекна победоносно в пещерата, обляна в зелена светлина. Ехото се понесе през дългите, криволичещи тунели, докосна сърцето на матрона Малис и отекна в душата й като камбанен звън, предвещаващ гибелта й.

Само за един-единствен миг Закнафейн успя да поеме контрол над волята си. Миг, достатъчен, за да се обърне и да скочи от каменната пътека.

Матрона Малис не успя дори да извика от ужас. Когато Закнафейн падна в киселинното езеро, сякаш хиляди бомби избухнаха в мозъка й, хиляди напомняния за неизбежното, за бедствието, което й предстоеше. Тя скочи от трона и размаха крехките си ръце, сякаш да се хване за нещо истинско, нещо, което не беше там.

Гърдите й свистяха, едва успяваше да си поеме дъх, а от устата й се изтръгна само едно безмълвно ръмжене. Матрона Малис не можеше да се успокои, но в един момент успя да различи нещо по-ясно сред шума от собствените си звуци. От пространството зад нея долетя съскането на малките, злокобни змийски глави от камшика на върховна жрица.

Матроната се завъртя и видя Бриса. Изражението й бе мрачно и решително, а шестте живи змии от камшика й се виеха във въздуха.

— Надявах се издигането ми в обществото да не настъпи толкова скоро — спокойно заговори тя. — Но ти си слаба, Малис, прекалено слаба… Няма да можеш да спасиш дома До’Урден от последствията на собствения си провал.

Матрона Малис искаше да се изсмее в лицето на глупавата си дъщеря. Шестглавите змийски камшици бяха лични подаръци от Лот и не можеха да се използват срещу матрони — майки. Въпреки това, по някаква причина, Малис не събра смелост да опровергае думите на дъщеря си и като хипнотизирана проследи с поглед бавно издигащата се ръка…

Бриса замахна. Шестте змийски глави се спуснаха към Малис. Това не беше възможно! Беше против всичките догми в доктрината на Лот! Нетърпеливи, зъбите се впиха в плътта на матроната, впръсквайки с отровата си целия гняв на Кралицата на Паяците. Тъпа болка прониза тялото на Малис, разтърси я и я остави без сили, вкочанена като труп.

На ръба на съзнанието, Малис опита да се изправи срещу дъщеря си и да й покаже колко безсмислена и глупава е тази атака, но змийският камшик изплющя отново. Подът сякаш се разтвори, за да погълне злощастната матрона — майка.

Бриса измърмори нещо — проклятие или молитва, отправена към Кралицата на Паяците. После камшикът изплющя за трети път и Малис До’Урден изпадна в несвяст.

Преди петия удар, мрачната елфка беше вече мъртва, но Бриса продължи да налага трупа й, изливайки целия си гняв. Лот трябваше да разбере, че домът До’Урден наистина е изоставил недостойната си матрона — майка.

Когато Дайнин нахълта съвсем неочаквано в стаята, Бриса се бе настанила удобно в каменния трон. Първият син видя трупа на пребитата си майка, после погледна към едрата мрачна елфка и поклати невярващо глава. На лицето му се изписа широка, многозначителна усмивка.

— Какво си направила, със… матрона Бриса? — успя да поправи грешката си той и да изпревари реакцията на сестра си.

— Зин-карла се провали — изрева върховната жрица. — Кралицата на Паяците не можеше повече да търпи Малис.