Р. Салваторе - Изгнание

— Проклет да си! — изрева младият До’Урден и се нахвърли като обезумял срещу убиеца на Трак.

Неживото създание отблъсна с лекота дръзката и прибързана атака, издигна високо оръжията си и Дризт едва не загуби равновесие. Този подход също беше много познат на младия До’Урден — Закнафейн често го използваше по време на тренировките им в Мензоберанзан. Обикновено принуждаваше Дризт да го напада отвисоко, после рязко се хвърляше срещу него, прицелил и двата си меча в слабините му.

В първите сражения Зак често побеждаваше сина си с тази маневра — двойния удар под кръста — но при последния им сблъсък, Дризт бе открил подобаващо париране и бе обърнал битката в своя полза.

Сега младият До’Урден се чудеше дали опонентът му ще изпълни докрай този ход и как ще реагира на парирането му. Дали в това чудовище бяха останали спомените на Закнафейн?

Неживият продължи да изтласква високо ятаганите на Дризт, изведнъж направи крачка назад и се спусна напред с мечове, насочени право към слабините на младия мрачен елф.

Дризт изпълни съответното париране — „долно кръстосване“: обърна ятаганите си с върховете надолу и ги кръстоса пред краката си. Така спря мечовете на Закнафейн, после издигна крак между остриетата си и се опита да го ритне в лицето.

Ала неживият сякаш очакваше този обрат и отскочи назад, преди ботушът да го е уцелил. Дризт не се нуждаеше от повече отговори — само Закнафейн До’Урден знаеше този ход.

— Ти си Закнафейн — изкрещя мрачният елф. — Какво ти е сторила Малис?

Ръцете на неживия потрепериха, а устата му се изкриви така, сякаш се опитваше да каже нещо.

— Не! — изпищя Малис и яростно възвърна контрола си над неживото чудовище. Върховната жрица се разхождаше по тънката и опасна нишка, деляща физическите умения на Закнафейн от неговото съзнание.

— Ти си мой, нежив дух — изрева матроната, — и в името на Лот, ще изпълниш задачата си!

Дризт забеляза рязката промяна в изражението на неживия. Ръцете на Закнафейн спряха да треперят, а на лицето му отново се изписа злобната и решителна усмивка.

— Какво става, мрачни елфе? — попита Белвар, объркан от странния развой на събитията.

Младият До’Урден видя как лукавият гном остави тялото на Трак на пътеката и започна да се приближава към тях. Белвар удряше митрилните си ръце една в друга, а от тях хвърчаха искри.

— Назад! — извика му Дризт. Присъствието на непознат в битката можеше да провали плана, който беше намислил. — Това е Закнафейн, или поне малка част от онова, което беше навремето! — опита се да обясни елфът и после съвсем тихо добави: — Вярвам, че ще успея да го разбудя…

Дризт се спусна срещу баща си със серия от елементарни, преодолими удари. Не искаше да го убива, искаше само да провокира спомените му за всички ходове и маневри, които бе използвал някога. Подложи го на серия от типични тренировъчни атаки, като не спираше да говори по същия начин, по който някога бяха разговаряли. Неживото творение на матрона Малис посрещаше милото отношение на сина си с жестокост, а на приятелските му думи отговаряше с животинско ръмжене. Ако Дризт си мислеше, че ще успее да омае противника си с добродушие и чистосърдечност, много се лъжеше.

Мечовете се спускаха към младия До’Урден отдолу и отгоре, търсейки пролука в изкусната му отбрана. Ятаганите отговаряха с подобаваща бързина и прецизност, хващаха и спираха всеки описващ дъга замах, отблъскваха далеч всеки пряк удар.

Един меч успя да пробие защитата на Дризт и да го удари в ребрата. Изкусно изплетената ризница на мрачния елф успя да задържи острието, но тежестта на удара щеше да му остави лошо натъртване. Почувствал се отново застрашен, Дризт разбра, че няма да му бъде лесно да изпълни плана си.

— Ти си моят баща! — изкрещя на чудовището той. — Матрона Малис е твоят враг, не аз!

Неживото създание се изсмя зловещо и се нахвърли върху младия До’Урден. От самото начало на битката Дризт се страхуваше точно от този миг, но въпреки това не престана да си напомня, че създанието пред очите му не е неговият баща. Яростното нападателно поведение на Закнафейн без съмнение остави пролуки в защитата му и Дризт се възползва от тях. Откри ги, една по една, с ятаганите си. Едното острие прониза неживия в корема, другото се вряза дълбоко във врата му.

Закнафейн се изсмя още по-силно и продължи настъплението си.

Дризт се отбраняваше, обхванат от истинска паника, а увереността му започна да се изпарява. Неживият беше силен почти колкото него, но остриетата не можеха да го наранят. Скоро той забеляза и друго — времето не беше на негова страна. Мрачният елф не знаеше пред какво същество се е изправил, но предполагаше, че то няма да се умори скоро.