Р. Салваторе - Изгнание

— Какво виждаш? — попита го след малко Белвар.

Дризт погледна към дребничкия свиърфнебъл и сви рамене:

— Абсолютно нищо.

— Магга каммара — измърмори гномът. Почти му се искаше отнякъде да изскочи някой зъл корбит и да ги нападне. Трак вече беше на няколко крачки от входа на тунела, но докато разговаряше с Дризт, Белвар се бе забавил и още стоеше в средата на мостчето. Когато гномът погледна отново към края на пътеката, клюнестото изчадие беше изчезнало.

— Нещо? — извика Белвар към двамата си приятели. Дризт поклати глава и продължи обиколката си във въздуха. Проучваше бавно всички стени и не можеше да повярва, че наоколо не се криеха и не ги причакваха никакви корбити.

Гномът погледна към входа на тунела.

— Трябва да сме ги прогонили — промърмори той, но въпреки думите си, знаеше, че не е така. Когато той и Дризт бяха избягали преди няколко седмици от тази пещера, бяха оставили поне няколко десетки от птицеподобните създания. Загубата на няколко от тях със сигурност нямаше да прогони останалите от безстрашния клан.

По някаква незнайна причина не бяха останали никакви корбити, които да се изпречат на пътя им.

Белвар ускори крачка, решил, че няма смисъл да се съмнява в късмета си. Тъкмо се канеше да повика Трак, за да се увери, че е добре, когато откъм тунела долетя пронизителен, ужасен писък, последван от тежък удар. Само след миг Белвар и Дризт разбраха какво се е случило.

Закнафейн До’Урден изскочи на пътеката.

— Мрачен елф! — изкрещя възрастният свиърфнебъл.

Дризт беше видял неживото създание и побърза да се спусне към мостчето в средата на пещерата.

— Трак! — извика Белвар, но без да очаква отговор. От сенките на тунела не долетя нито звук. Закнафейн се приближаваше все повече.

— Ти си убиец, отвратително чудовище! — изруга Белвар, зае стабилна позиция и удари митрилните си ръце една в друга. — Ела да си получиш заслуженото! — гномът започна заклинанието, което омагьосваше чука и кирката му, но Дризт го прекъсна.

— Не! — извика елфът. — Закнафейн е дошъл за мен, не за теб. Махни се от пътя му!

— А Трак? И за него ли беше дошъл? — изкрещя гномът. — Извратено чудовище! Ще си уредя сметките с него!

— Не знаеш какво може да се случи — отвърна Дризт и започна да се спуска толкова бързо, колкото му позволяваше магията. Искаше да стигне до безстрашния свиърфнебъл. Знаеше, че Закнафейн ще го изпревари, а последствията от това му бяха пределно ясни.

— Повярвай ми, умолявам те — започна Дризт. — Не е по силите ти да победиш този мрачен войн.

Белвар отново удари ръцете си, но не можеше да оспори думите на елфа с чисто сърце. Беше виждал Закнафейн само веднъж — в пещерата на илитидите — и светкавичната бързина, с която се движеше той, го бе поразила. Лукавият гном се отдръпна няколко крачки назад и затърси друг път, по който да стигне тунела и да разбере дали Трак е жив.

Дризт беше пред очите му. Неживото създание не обърна никакво внимание на Белвар, спусна се напред, мина по една странична пътека и започна да се приближава към целта на съществуването си.

Гномът си помисли дали да не се втурне след странния мрачен елф, да го нападне в гръб и да помогне на Дризт, но от тунела долетя друг вик — писък от болка, толкова жален, че възрастният свиърфнебъл не можа да устои. Веднага щом излезе на главното мостче, Белвар се огледа в двете посоки и се почувства съвсем раздвоен — не знаеше на кой от приятелите си да помогне.

— Върви! — изкрещя Дризт. — Отиди при Трак. Това е Закнафейн, моят баща — младият До’Урден забеляза леко колебание в атаката на Закнафейн при споменаването на тези думи и това му подсказа нещо.

— Твоят баща? Магга каммара, мрачни елфе! — възрази Белвар. — В пещерата на илитидите той…

— В безопасност съм — прекъсна го Дризт.

Гномът въобще не повярва на тези думи. Гордостта му запротестира, но все пак Белвар успя да разбере, че не е достатъчно добър за тази битка. Не знаеше как да помогне на приятеля си, а и можеше да му навреди, ако опиташе да се сражава с този странен мрачен елф. На Дризт щеше да му е достатъчно трудно, за да се тревожи и за безопасността на гнома.

Белвар удари ръце от безсилие и се затича към входа на тунела, там откъдето идваха стенанията на раненото клюнесто изчадие.

Очите на Малис се разшириха, а от устните й се изтръгна първичен вик. Дъщерите на матроната, събрали се около нея в преддверието на параклиса, веднага разбраха, че неживият е намерил Дризт. Бриса погледна към по-младите върховни жрици и ги освободи. Мая се подчини на минутата, ала Виерна се поколеба.