Р. Салваторе - Изгнание

— Но кой дом се интересува от него? — попита направо Дайнин. — Поредната цел на матрона Баенре?

Смехът на Джарлаксъл го накара да се почувства жалък.

— Бреган Д’аерте могат да се ръководят и сами, без намесата на чужд портфейл или влиятелен дом.

— Нима планираш да преследваме брат ми?

— Това ще е идеалната възможност Дайнин да докаже своя принос към малкото ни семейство — заяви Джарлаксъл. — Кой по-добре от теб би могъл да хване изгнаникът, унищожил дома До’Урден? Цената за главата на брат ти е скочила многократно, откакто Зин-карла се провали.

— Видях в какво се е превърнал Дризт — промълви Дайнин. — Залавянето му ще ни струва скъпо.

— Разполагам с всичко, от което се нуждаем — самодоволно отвърна Джарлаксъл, — а и нито една цена не е твърде висока, ако печалбата е още по-добра — ексцентричният наемник замълча за миг и позволи на Дайнин да огледа още веднъж останките от някогашния величествен дом.

— Не — каза изведнъж първият син.

Джарлаксъл го изгледа предпазливо.

— Няма да тръгна след Дризт — обясни Дайнин.

— Ти служиш на Джарлаксъл, водачът на Бреган Д’аерте — спокойно му напомни наемникът.

— Както някога служех на Малис, матроната на дома До’Урден — също толкова спокойно отвърна първият син. — Не преследвах Дризт заради нея, няма да го направя и заради теб. — Дайнин погледна в очите ексцентричния си водач, без да страхува от последствията.

Джарлаксъл дълго време не промълви нищо, загледан в своя събеседник. Определено не би търпял подобно нагло неподчинение от хората си, но Дайнин беше искрен и непреклонен, в това нямаше никакво съмнение. Мрачният войн беше приет в Бреган Д’аерте, защото опитът и уменията му бяха ценни — сега Джарлаксъл не можеше да пренебрегне преценката му.

— Мога да те убия бавно и мъчително — отвърна водачът, за да провери реакцията на Дайнин, а не да го изплаши. Нямаше никакво намерение да се лишава от този мрачен елф.

— Нищо няма да е по-мъчително от смъртта и унижението ми в ръцете на Дризт До’Урден — спокойно отвърна някогашният благородник.

Джарлаксъл отново помълча, размишлявайки над смисъла, криещ се в думите на Дайнин. Може би Бреган Д’аерте трябваше да преосмислят плановете си за залавянето на изгнаника, може би наистина щеше да наложи да платят твърде висока цена за главата му.

— Ела, войнико мой — заяви най-накрая водачът. — Да се върнем у дома, в сенките на улиците, където може би ще открием какви приключения ни готви бъдещето.

Белвар се затича по пътеката към приятеля си. Дризт не погледна приближаващия се лукав гном. Той бе коленичил на тясното мостче, вперил очи във врящата зелена киселина, към мястото, където бе паднал Закнафейн. Отвратителната течност бълбукаше и се вълнуваше, разтопената дръжка на меч се появи за миг, после отново изчезна под непроницаемия зелен покров.

— Бил е там през цялото време — прошепна Дризт. — Моят баща.

— Пое голям риск, мрачни елфе — отвърна възрастният свиърфнебъл. — Магга каммара! Когато те видях да прибираш остриетата си, помислих, че той със сигурност ще те убие.

— Бил е там през цялото време — повтори Дризт и погледна приятеля си. — Благодарение на теб го разбрах.

Объркан, Белвар сбърчи нос.

— Духът не може да бъде отделен от тялото — опита се да обясни мрачният елф. — Не и при живи. — Погледна към вълнуващото се киселинно езеро и добави: — Не и при неживите. През годините, които прекарах сам в пустошта на Подземния мрак, аз бях изгубен, или поне така се чувствах. Но ти ми показа истината. Сърцето на Дризт До’Урден, неговата душа, беше още в мен. Знаех, че и със Закнафейн е така.

— Били са намесени други сили, мрачни елфе. На твое място нямаше да бъда толкова сигурен.

— Не познаваш Закнафейн — отвърна Дризт и се изправи, а сълзите, напиращи в лилавите му очи, отстъпиха място на широката усмивка, разляла се по лицето на мрачния елф. — Аз го познавах. Духът, не тялото, направляваше остриетата на този войн… Само истинският Закнафейн можеше да се движи с такова изящество и лекота. Фаталният миг вля сили в душата му и му помогна да се изправи срещу волята на матрона Малис.

— И ти реши да му предоставиш този миг. Даде му две възможности — да убие собствения си син или да се опълчи срещу матроната — майка — Белвар поклати голата си глава и сбърчи нос. — Магга каммара, смел си, мрачни елфе! — усмихна се той и му намигна. — Или много глупав.