Р. Салваторе - Изгнание

— Нито едното, нито другото. Просто му имах доверие — отвърна Дризт и мълчаливо впери поглед в зеленото езеро.

Белвар също помълча и изчака приятелят му сам да сложи край на безмълвното си съзерцание. Когато Дризт извърна поглед от киселинното езеро, гномът му направи знак да го последва и тръгна по пътеката.

— Ела — каза през рамо възрастният свиърфнебъл. — Виж кой е истинският ни приятел.

Дризт реши, че дребничкият печ е красиво създание. В усмивката, най-накрая намерила пътя си до изтерзаното му лице, имаше толкова красота и спокойствие. Двамата приятели казаха няколко думи, промълвиха няколко молитви към боговете, които ги слушаха, и пуснаха тялото на Трак в киселинното езеро.

Сметнаха, че така е по-добре, отколкото да го оставят на чудовищата, бродещи из Подземния мрак.

После тръгнаха сами, двамата, така както бяха напуснали града на свиърфнеблите, и след няколко дни пристигнаха в Блингденстоун.

Пазачите на огромните градски порти, макар и изненадани, изглеждаха леко притеснени от завръщането на гнома и мрачният елф. Пуснаха ги в града само срещу честната дума на Белвар, срещу обещанието му, че ще отиде право при крал Шниктик.

— Този път той ще ти позволи да останеш, мрачни елфе — промълви гномът. — Ти победи чудовището.

Възрастният свиърфнебъл остави Дризт у дома си и му обеща, че скоро ще се върне с добри новини.

Мрачният елф не беше сигурен в предположенията на приятеля си. Последното предупреждение на Закнафейн, че матрона Малис никога няма да се откаже и ще продължи да го преследва, отекваше в съзнанието му и Дризт не можеше да отрече правотата на баща си. Много неща се бяха случили през седмиците, в които той и Белвар бяха далече от Блингденстоун, но нито едно от тях не намаляваше опасността, надвиснала над града на свиърфнеблите. Дризт се беше съгласил да последва приятеля си само защото бе намислил нещо и това изглеждаше като добро начало на плана му.

— Докога ще ме преследваш, матрона Малис? — прошепна в празнотата на стаята мрачният елф. Искаше да чуе сам думите си, да се убеди, че е взел правилното решение. — Никой не печели от това, но такива са правилата на мрачните елфи, нали? — Дризт се отпусна на един стол до малката масичка и се замисли над истината, криеща се в собствените му думи. — Ще ме преследваш, докато съсипеш себе си или мен, заслепена от омразата, която осмисля живота ти. В Мензоберанзан не съществува думата „прошка“. Тя е против догмите на отвратителната ти богиня — Кралицата на Паяците. Такъв е и Подземния мрак, твоят дом на сенки и мрак, но не целият свят е такъв, матрона Малис. Ще видя докъде ще се прострат злокобните ти ръце!

Дълги минути Дризт прекара в мълчание, докато си припомняше първите уроци от Академията на мрачните елфи. Опита се да намери нещо, което да му подскаже, че историите за Повърхността не са нищо повече от няколко гнусни лъжи. Лъжи, повтаряни от векове, превърнати почти в истина. Мрачният елф скоро разбра, че ще трябва да се довери единствено на усета си.

Няколко часа по-късно Белвар се върна с мрачна физиономия. В този момент решението на Дризт стана окончателно.

— Упорит, малоумен като орк… — процеди през зъби възрастният свиърфнебъл, когато прекрачи в стаята. Чистосърдечният смях на мрачния елф го накара да спре. — Не искат и да чуят за оставането ти тук! — изкрещя Белвар, надявайки се по този начин да прекъсне веселието на приятеля си.

— Нима наистина вярваше, че ще ми позволят да остана? — попита го Дризт. — Битката ми не е приключила, скъпи ми Белвар. Нима вярваш, че семейството ми ще се откаже толкова лесно?

— Отново ще тръгнем на път — изръмжа Белвар и седна на столчето до Дризт. — Моят великодушен — думата му беше пропита с ирония — крал се съгласи да останеш в града за една седмица. Само една седмица!

— Когато си тръгна, ще си тръгна сам — прекъсна го мрачният елф, после извади фигурката от черен оникс и добави: — Почти сам!

— И преди сме водили този спор, мрачни елфе.

— Този път е различно!

— Нима? — тросна се свиърфнебълът. — По-добре ли ще ти е да оцеляваш сам в пустошта на Подземния мрак? Забрави ли колко тежи самотата?

— Няма да се скитам из Подземния мрак.

— А какво? Ще се върнеш в Мензоберанзан? — извика Белвар и се изправи толкова рязко, че столчето му се претърколи в края на стаята.

— Не, никога! — засмя се Дризт. — Никога няма да се върна там, освен ако не се освободя от оковите на матрона Малис!