Р. Салваторе - Изгнание

Дризт се протегна, за да се отърси от умората, и се насили да стане. Чувстваше се съвсем изтощен от битката предната нощ и от усилията, които бе положил, за да убие василиска — беше се наложило да се води изцяло от животинските си инстинкти, толкова необходими за оцеляването му в този свят. Но мрачният елф знаеше, че не може да си позволи по-дълга почивка. Стадата му от роти, единствената му сигурна прехрана, се бяха пръснали из лъкатушните коридори на Подземния мрак и той трябваше да ги намери.

Дризт огледа набързо малката, съвсем обикновена пещера, в която живееше, за да се увери, че всичко е наред. Очите му се спряха върху статуетката от черен оникс и изведнъж го обзе непреодолимо желание да повика пантерата. Но Гуенивар имаше нужда от почивка и трябваше да остане в Астралното измерение — Дризт я беше задържал дълго, за да му помогне да устроят засадата и после да убият василиска. Пантерата бе прекарала почти цялата нощ редом с мрачния елф и едно денонощие не беше достатъчно, за да може да я повика обратно и да е добре отпочинала. Не биваше да използва фигурката, освен ако нямаше спешна нужда. Всеки друг опит би бил съвсем безразсъден. Дризт примирено сви рамене, пусна статуетката в джоба и напразно се опита да разсее самотата си.

След като огледа набързо и каменната преграда, която препречваше главния вход, Дризт се запъти към малкия тунел в дъното на пещерата. Минавайки покрай стената, мрачният елф се загледа в издълбаните чертички, с които отбелязваше изминалите дни. Несъзнателно направи още една резка в стената, но разбра, че от това вече няма полза. Толкова пъти беше забравял да го стори. Толкова дни се бяха изнизали неусетно между стотиците резки в камъка.

Отдавна сякаш нямаше значение. В живота на ловеца вече нямаше ден и нощ — те се сливаха в едно като безкраен миг. Дризт се шмугна в тунела и дълго време пълзя, докато стигне до другия му край, там, където се виждаше слаба светлинка. Тя се получаваше от топлината на необичаен вид плесен и, въпреки че бе дразнеща за очите на мрачните елфи, Дризт се почувства в безопасност, когато изпълзя от тунела и навлезе в обширната пещера. Подът й беше неравен, сякаш се разделяше на две нива. Ниската част беше покрита с дебел пласт мъх, през който течеше малко поточе, а на издигнатата растеше гора от високи гъби. Мрачният елф се запъти натам, макар да знаеше, че не е добре дошъл по тези места. Миконидите — гъбичните хора, които приличаха на странна кръстоска между човек и гъба — сигурно го наблюдаваха разтревожени. Василискът бе минал първо през техните земи и те бяха претърпели големи загуби. Без съмнение сега, след случилото се, бяха уплашени и настървени, но Дризт предполагаше, че също така са наясно, че именно той е убил чудовището. Гъбичните хора не бяха глупави същества и ако държеше ятаганите си прибрани и не правеше резки движения, вероятно щяха да му позволят да премине свободно през тяхната гора.

Стената към горното ниво от гъби беше почти отвесна и висока повече от десет фута, но Дризт я изкачи бързо и с такава лекота, сякаш се спускаше по детска пързалка. Веднага, щом стъпи на върха, бе заобиколен от група микониди. Някои от тях му стигаха до кръста, но повечето бяха два пъти по-високи от него. Дризт кръстоса ръце на гърдите си — този жест навсякъде из земите на Подземния мрак означаваше мир.

Гъбичните хора намираха присъствието на Дризт толкова отвратително, колкото и той тяхното, но те наистина разбираха, че мрачният елф бе убил чудовището. Дълги години миконидите живееха в съседство с него и заедно защитаваха тази малка, изпълнена с живот, пещера, която им служеше като убежище. Такова място, такъв оазис не можеше да се срещне често из дивите и пусти пещери на Подземния мрак — растенията бяха ядливи, потокът гъмжеше от риба, а наоколо пасяха стада роти. Хищниците, бродещи навън из тунелите, лесно успяваха да проникнат тук. И в такъв момент на гъбичните хора и Дризт им оставаше само едно — да защитават земята си.

Най-високият миконид пристъпи напред и застана пред мрачния елф. Разбрал колко е важно да постигне разбирателство с новия крал на колонията, Дризт не помръдна, но все пак застана нащрек — готов да отскочи встрани, ако нещата не се развиеха така, както очакваше.

Миконидът изпусна силна струя спори. За частица от секундата, преди да са го покрили целия, Дризт успя да ги разгледа. Той знаеше, че възрастните микониди могат да изхвърлят много и различни видове спори — някои от тях дори много опасни. Но мрачният елф разпозна оттенъка на този облак и го прие, без да се противи.