Р. Салваторе - Изгнание

Дризт беше убеден, че само ясни следи от добитъка могат да го отклонят от избраната посока, но на половината път от дома той дочу странен звук, който прикова вниманието му.

Той притисна ръце към камъка и усети слаби, ритмични вибрации. Някой удряше скалата в определена последователност. Това бяха отмерените удари на чук.

Ловецът извади ятаганите и се отправи по посока на вибрациите, които му послужиха като ориентир из криволичещите тунели.

Мъждукаща светлина от огън заслепи Дризт и го накара да се превие на две от болка, но мрачният елф не побягна — той знаеше, че наблизо се намира интелигентно същество. Вероятността непознатият да се окаже опасен беше голяма, но ловецът тайно се надяваше да е нещо много повече от това.

В този момент Дризт ги видя — две същества, които копаеха с кирки в скалата, няколко други, които товареха натрошения камък в ръчна количка и още две, застанали на пост. Елфът разбра мигновено, че наоколо има още стражи. Най-вероятно бе минал покрай тях, без да ги забележи. Той използва една от вродените си способности и се понесе плавно във въздуха, като направляваше посоката на левитацията си с ръце край каменните стени. За щастие, в този участък тунелът беше висок и ловецът можеше да наблюдава миньорите сравнително спокойно.

Те бяха по-ниски от Дризт, главите им бяха голи, а тялото им бе мускулесто и набито, идеално за миньорството, което беше тяхното призвание. Дризт и преди беше срещал тази раса и бе учил много за нея през годините, прекарани в Академията на Мензоберанзан. Това беше расата на свиърфнеблите — лукавите гномове — най-омразният враг на мрачните елфи.

Преди много време Дризт бе водил патрулния отряд на Мензоберанзан в битка срещу гномовете и сам бе победил един земен дух, призован от техния водач. Мрачният елф си припомни онези времена и, както при всеки спомен от миналия си живот, изпита болка. Гномовете го бяха пленили, завързаха го здраво и го държаха като затворник в тайна стаичка. Не се отнесоха зле с него, макар че подозираха — както бяха обяснили на Дризт — че има вероятност да го убият. Водачът на групата му беше обещал да прояви толкова милост към него, колкото му позволи ситуацията. Но съмишлениците на Дризт, ръководени от Дайнин — неговия роден брат — бяха нахлули в стаичката, без да проявят капка милост към гномовете.

Дризт успя да убеди брат си да помилва живота на водача на свиърфнеблите, но Дайнин с типична за мрачните елфи жестокост заповяда да отрежат ръцете на гнома, преди да го пуснат да се върне на свобода в своята родина.

Ловецът се отърси от болезнените спомени и насочи мислите си към новосъздалата се ситуация. Припомни си, че свиърфнеблите могат да бъдат много опасни противници и нямаше да приемат с лекота един мрачен елф да прекъсва миньорската им работа. Трябваше да е нащрек.

Очевидно гномовете бяха попаднали на богата жилка — гласовете им звучаха развълнувано. Дризт се наслаждаваше на думите им, макар че не разбираше странния гномски език. Свиърфнеблите изпълзяха изпод камъните, изсипаха големите скални късове в своите колички и привикаха другите гномове, намиращи се наоколо, да се присъединят към забавлението. Както подозираше ловецът, така и стана — повече от дузина свиърфнебли дотичаха от всички страни. За пръв път от толкова години по устните на Дризт се разля усмивка, която не беше израз на радостта му от поредната победа.

Елфът откри висока каменна тераса и оттам наблюдава миньорите дълго след като заклинанието му за левитация бе изчерпало силата си. Най-накрая, когато напълниха ръчните си колички догоре, те се строиха в колона и потеглиха. Дризт реши, че в този случай най-разумно би било да ги остави да се отдалечат и после да се отправи към собствената си пещера.

Но противно на простичката логика, на която се основаваше неговото оцеляване, мрачният елф осъзна, че не може така лесно да остави гласовете им да се отдалечат. Той избра пътя си надолу по високата стена, скоро настигна гномския керван и тръгна след него, чудейки се къде ли ще го отведе.

Дълги дни Дризт следваше лукавите гномове. Устоя на изкушението да призове Гуенивар — знаеше, че дългата почивка ще се отрази добре на пантерата, пък и сега се чувстваше отлично, заслушан в далечното бъбрене на свиърфнеблите. Инстинктите на ловеца подсказваха на мрачния елф, че не бива да продължава, но за пръв път от години Дризт успя да превъзмогне животинската си същност.