Р. Салваторе - Изгнание

Когато остави града на лукавите гномове далече зад себе си, Дризт посегна към своя джоб и извади фигурката, в която живееше единственият му приятел, ала миг по-късно я върна обратно. Отказа да призове котката, за да се самонакаже, задето бе проявил такава слабост, докато наблюдаваше града на свиърфнеблите. Само да беше почяшен, щеше да сложи край на цялото си мъчение по един или друг начин.

Инстинктите на ловеца се бореха в Дризт, опитваха се да надделеят в душата му, докато той крачеше из тъмните коридори, които щяха да го отведат в пещерата на мъха. Натискът на опасностите, дебнещи го в Подземния мрак, го притисна още по-силно, първичните инстинкти взеха превес и отблъснаха всяка отвличаща вниманието му мисъл за свиърфнеблите и техния град.

Тези първични инстинкти бяха спасението и проклятието на Дризт До’Урден.

— Колко седмици минаха, Бриса? — попита на езика на жестовете Дайнин. — Откога обикаляме из тези тунели в търсене на този изменник — нашия брат?

Докато изразяваше с ръце мислите си, по лицето на мрачния елф се изписа сарказъм. Без да му отговори, Бриса се намръщи. Интересуваше се от това досадно задължение по-малко и от него. Тя беше върховна жрица на Лот и беше най-голямата дъщеря — положението й в семейството бе високо. Преди никога нямаше да я изпратят на подобна мисия. Но сега, по някаква необяснима причина, СиНафей Хюнет се беше присъединила към дома и беше заела поста на най-голяма дъщеря на До’Урден.

— От пет? — продължи Дайнин. С всяко светкавично движение на тънките му пръсти, гневът му се усилваше все повече. — Шест? Откога, сестро? — настояваше за отговор той. — Колко време измина откакто СиНаф… Ши’неин зае поста до матрона Малис?

Бриса сграбчи змийския си камшик и яростно замахна към своя брат. Разбрал, че е прекалил със саркастичните намеци, Дайнин извади меча си и се наведе, за да отблъсне удара, но жрицата беше по-бърза и с лекота преодоля жалкия опит за париране на брат си. Зъбите на три от шестте змийски глави се забиха право в гърдите и рамото на мрачния елф. По тялото на първия син се разнесе смразяваща болка, която го остави безпомощен и вкочанен. Ръката на Дайнин, която държеше меча, се отпусна и мрачният елф политна напред.

Мощната ръка на Бриса се стрелна и го сграбчи за шията. Върховната жрица изправи припадналия си брат, после огледа всеки един от останалите петима членове на отряда, за да се увери, че никой няма да му се притече на помощ, и го блъсна грубо в стената. Хванала здраво Дайнин за гърлото, тя го притисна с цялата си тежест.

— Един разумен елф би внимавал повече в жестовете си — изръмжа Бриса, въпреки забраната на матрона Малис да не използват друг начин за комуникация, освен тайния език на жестовете, извън границите на Мензоберанзан.

Трябваше да мине доста време преди Дайнин да осъзнае тежкото си положение. Когато действието на отровата отслабна, той разбра, че не може да си поеме дъх. Мечът беше още в ръката му, но не можеше да го използва. Много по-силната от него Бриса продължаваше да го стиска за гърлото и да го държи прикован към стената. Още по-притеснително беше това, че в свободната си ръка тя държеше смъртоносния змийски камшик. За разлика от обикновените камшици, това подло чудовище нямаше нужда от много пространство, за да нанесе своя удар. Змийските глави можеха да се извиват и да хапят от много близко, подчинени на волята на своя господар.

— Матрона Малис няма да се поинтересува от твоята смърт — прошепна злобно в ухото му Бриса. — Синовете й винаги са били проблем за нея!

Дайнин отмести погледа си от затисналата го с тялото си жрица към войниците от отряда.

— Свидетели? — изсмя се Бриса, отгатнала мислите му. — Нима наистина смяташ, че те ще дръзнат да обвинят една върховна жрица заради някакъв жалък мъж? — Тя присви очи и притисна лицето си към Дайнин. — Някакъв жалък труп? — отново се изкиска мрачната елфка и пусна внезапно своя брат. Дайнин падна на колене, борейки се да възвърне нормалното си дишане.

— Да вървим — каза с жестове Бриса на останалите от патрула. — Усещам, че най-малкият ми брат не е в този район. Ще се върнем в града, за да попълним провизиите си.

Първият син на До’Урден наблюдаваше сестра си в гръб, докато тя подготвяше оттеглянето на отряда. Мрачният елф желаеше само едно — да забие меча си между плешките й, но беше достатъчно разумен да не го стори. Повече от три века Бриса беше върховна жрица на Кралицата на Паяците, а сега се ползваше и с нейното благоволение, въпреки че останалите членове на дома До’Урден го бяха загубили. Но и без подкрепата на злата богиня, мрачната жрица беше опасен съперник — владееше много заклинания, а отвратителния камшик беше винаги близо до ръката й, готов да захапе.