Р. Салваторе - Изгнание

— Тишина! — изкрещяха му ръцете на Бриса. Тя се огледа наоколо, за да проучи местността, после даде знак на патрула да я последва в сенките на стената, водеща в огромната и открита пещера.

Едва тогава върховната жрица кимна утвърдително на своя брат, убедена, че мисията им е към своя край.

— Сигурна ли си, че е Дризт? — с жестове попита Дайнин. Елфът беше толкова развълнуван, че едва успяваше да направи правилните движения, за да изрази мислите си. — Да не би някой хищник…?

— Знаем, че брат ни е жив — бързо жестикулира Бриса. — Ако беше мъртъв, матрона Малис щеше вече да си е възвърнала благоразположението на Лот. А ако Дризт е жив, има голяма вероятност да е запазил един предмет в себе си.

Резките и предпазливи движения на патрула изненадаха Дризт. Едва ли знаеха къде е — беше се скрил добре под стърчащите скали и можеше само да се надява, че стъпките му и тези на Гуенивар, са били достатъчно тихи. Но въпреки това, имаше чувството, че патрулът се крие от него. Нещо не беше наред. Мрачните елфи рядко се отдалечаваха толкова от Мензоберанзан. Дризт се убеждаваше, че само си въобразява, че всичко се дължи на параноята, на необходимостта му да оцелява в дивите земи на Подземния мрак. Но и подозираше, че не случайността бе довела тук този отряд.

— Върви, Гуенивар — прошепна на котката той. — Виж кои са гостите ни и се върни при мен — пантерата се шмугна в сенките и заобиколи голямата пещера. Дризт се сниши в камъните и зачака, целият в слух.

Минута по-късно, макар че му се стори като цяла вечност, котката се върна.

— Познаваш ли ги? — попита Дризт. Котката подраска с лапа по-каменния под. — Елфите от стария ни патрул? — запита отново той. — Войните, с които патрулирахме навремето?

Гуенивар изглеждаше несигурна и не помръдна.

— Тогава някой от дома Хюнет — каза елфът, мислейки, че е отгатнал отговора. Най-накрая Хюнет бяха дошли да го търсят, за да си отмъстят за смъртта на Алтън и Масой — двамата магьосници на дома, които бяха загинали при опита си за покушение срещу Дризт. Или пък бяха дошли да търсят Гуенивар — вълшебния предмет, който някога бе притежание на Масой.

Когато се отърси от размишленията, ловецът обмисли реакцията на котката и разбра, че предположението му е грешно. Пантерата се бе отдръпнала на крачка от него и изглеждаше неспокойна, докато той й разкриваше догадките си.

— Но кой тогава? — попита я той. Гуенивар се изправи на задните си лапи, положи предните си на раменете на Дризт и леко разклати кесийката, висяща на врата му. Мрачният елф, без да разбира какво иска да му каже котката, свали торбичката, изсипа съдържанието й в дланта си, разкривайки няколко златни монети, малък скъпоценен камък и сребърния герб на своя дом, гравиран с инициалите на Даермон Н’а’шесбаернон — дома До’Урден. Изведнъж Дризт проумя какво имаше предвид Гуенивар.

— Семейството ми — сурово прошепна той. Пантерата се отдръпна от него и развълнувано задраска по камъка.

В този момент хиляди спомени нахлуха в съзнанието на Дризт, но всичките, независимо лоши или добри, го накараха да предположи само едно: матрона Малис нито му бе простила, нито бе забравила за стореното от него в онзи съдбовен ден. Беше я оставил — нея и култът й към Кралицата на Паяците. Дризт познаваше този култ много добре, за да е наясно, че с действията си е поставил матрона Малис в доста затруднено положение.

Ловецът се огледа в мрака на широката пещера.

— Да вървим — задъхано рече той и се втурна надолу из тунелите. Решението му да напусне Мензоберанзан беше достатъчно болезнено и изпълнено с несигурност и Дризт определено не гореше от желание да се среща отново с роднините си, нито да се сблъсква с всичките си стари колебания и страхове.

Тичаха вече повече от час, свиваха по тайни проходи и пресичаха най-опасните участъци в този район. Мрачният елф познаваше тези земи като дланта си и беше сигурен, че с малко усилие ще оставят патрулния отряд далече назад.

Когато най-накрая спряха, за да си поемат дъх, Дризт усети, че групата е още по петите им, дори много по-близо, отколкото преди — трябваше само да погледне към Гуенивар, за да потвърди опасенията си.

Ловецът усети, че е бил проследен с помощта на магия — нямаше друго обяснение.

— Но как? — запита пантерата той. — Аз отдавна не съм онзи мрачен елф, когото те познаваха като свой брат — нито по външен вид, нито по характер. Какво е онова, което им е толкова познато, че да го разпознаят с една магия? — Дризт се огледа набързо и погледът му попадна на двете оръжия.