Р. Салваторе - Изгнание

Звученето на познатите думи на езика на мрачните елфи завладя Дризт. Колко хубаво бе да ги чуе отново, да си припомни, че не е ловец с една — единствена цел, че животът му е нещо повече от борба за оцеляване.

— Свали оръжията си — повтори Бриса с по-остър тон.

— З-защо си дошла тук? — заекна Дризт.

— Разбира се, че заради теб, братко — отвърна тя някак прекалено мило. — Войната с Хюнет най-накрая приключи. Време е да се прибираш у дома.

Част от Дризт искаше да й повярва, да забрави истината за живота на мрачните елфи, която го бе принудила да напусне своя роден град. Част от Дризт искаше да свали ятаганите си и да се върне при сигурността, при обкръжението на предишния си живот. Усмивката на Бриса беше така подканваща.

Върховната жрица усети слабостта на своя брат.

— Върни се вкъщи, скъпи Дризт — измърка тя, а думите й бяха пропити с въздействието на лека магия. — Нуждаем се от теб. Ти вече си Повелителят на меча в дома До’Урден.

Рязката промяна в изражението на мрачния елф подсказа на Бриса, че е направила грешка. Закнафейн — учителят на Дризт и негов най-добър приятел — навремето беше повелител на меча и бе принесен в жертва на Кралицата на Паяците. Дризт никога не забравяше този факт.

И наистина, в този момент ловецът си припомни много повече неща от уюта и удобствата на дома си. Спомни си злините, всичките грехове, с които се бе сблъскал в миналия си живот и които бяха в разрез с принципите му.

— Не биваше да идваш тук — каза Дризт, а гласът му отекна като рев. — Да не си посмяла да идваш повече!

— Скъпи братко — отвърна Бриса, по-скоро за да спечели време, отколкото да поправи очевидната си грешка. Тя стоеше спокойна, а усмивката не слизаше от лицето й.

Дризт се опита да проникне зад разтеглените й устни, които бяха дебели и плътни като на всички мрачни елфи. Върховната жрица мълчеше, но ловецът можеше да види съвсем ясно, че зад тази привидна усмивка устните й се движеха.

Магия!

Бриса владееше до съвършенство подобни зрителни измами.

— Върви си! — изкрещя Дризт и се хвърли срещу нея.

Жрицата се наведе и с лекота избегна удара на ятагана, но той не беше предназначен да я нарани, а само да развали заклинанието.

— Проклет да си, Дризт — бездомнико! — изруга тя. Всяка следа от предишното й приятелско отношение беше изчезнала. — Свали оръжията си веднага или ще умреш! — изкрещя и размаха змийския камшик.

Дризт зае леко нападателна стойка. Огнени пламъци заиграха в лилавите му очи. Ловецът в душата му се надигна, за да отвърне на предизвикателството.

Бриса се поколеба, поразена от внезапната ярост, забушувала в душата на нейния брат. Знаеше, че той не бе просто воин от мрачните елфи, изправил се пред нея. Дризт се беше превърнал в нещо друго, нещо много по-опасно.

Но тя беше върховна жрица на Лот и стоеше почти на върха в йерархията на елфите. Един мъж не можеше да я уплаши.

— Предай се! — заповяда тя. Дризт дори не разбра думите й, защото ловецът, стоящ пред нея вече не беше Дризт До’Урден. Свирепият див войн, който беше призовала със спомена за Закнафейн, беше глух за думите и лъжите й.

Бриса замахна с ръка и шестте змийски глави на камшика й се стрелнаха напред, извиваха се и се преплитаха по своя воля, за да изберат най-удобния момент и ъгъл за нападение.

Ятаганите на ловеца летяха с яростна бързина, невидими за простото око. Бриса не можа да проследи светкавичните им движения и когато атаката й завърши, тя разбра, че нито една от змиите не бе открила пролука, на камшика й бяха останали само пет.

Гневът на Бриса закипя почти колкото този на Дризт и тя се хвърли напред, размахвайки повреденото си оръжие. Змии и ятагани се преплетоха в смъртоносен танц.

Едно от чудовищата разкъса със зъбите си крака на ловеца и във вените на мрачния елф избухна експлозия от вцепеняващо силна болка. Ятаган пресече поредната атака и разцепи една змийска глава през средата — точно между зъбите. И друга змия ухапа ловеца. Поредната глава се строполи мъртва върху студения каменен под.

За миг противниците се отдръпнаха, за да преценят какви щети са си нанесли. Бриса едва си поемаше дъх след яростната битка, но гърдите на ловеца се повдигаха плавно и ритмично. Върховната жрица не беше наранена, но Дризт беше ухапан на две места.

Но той отдавна бе привикнал към болката. Беше готов да продължи. Бриса, чийто камшик сега се състоеше само от три змии, също се хвърли смело напред.

Поколеба се само за миг, когато съзря Дайнин — мрачният елф, все още проснат на земята, бе започнал да идва в съзнание. Дали брат й щеше да й помогне?