Р. Салваторе - Изгнание

— Какви ги вършиш? — попита Дризт.

Гуенивар не се спря.

— Не съм те пускал да си ходиш! — изкрещя ловецът, когато материалната форма на пантерата се стопи във въздуха. Дризт се завъртя като обезумял, сякаш търсеше за какво да се хване.

— Не съм те освободил! — безпомощно изкрещя той, ала напразно.

Гуенивар си беше отишла.

Отне му много време докато се завърне в сигурното си убежище, в своята пещера. Образът на Гуенивар — такава, каквато я беше видял за последно — го преследваше на всяка крачка, очите й се вглеждаха в него, изпълнени с отегчение. Той разбираше, че тя осъжда постъпките му. В слепотата на своята ярост Дризт почти бе убил собствената си сестра и наистина щеше да пререже гърлото й, ако пантерата не бе скочила отгоре му, за да го спре. Най-накрая ловецът успя да се добере до малката си каменна бърлога, служеща му за спалня.

Мислите му не спираха да го преследват. Преди десет години той сам бе убил Масой Хюнет и се беше заклел повече никога да не убива мрачен елф. Думата на Дризт беше като твърда като скала — основа на неговите принципи. Именно на онези принципи, заради които се бе отказал от толкова много неща.

През изминалия ден, ако не беше постъпката на Гуенивар, Дризт със сигурност щеше да забрави клетвата си. И тогава нима щеше да е по-добър от онези мрачни елфи, от които бе избягал?

Дризт беше спечелил битката с роднините си и беше убеден, че ще продължи да се укрива от Бриса и от останалите врагове, които щеше да му изпрати матрона Малис. Но сега — сам в малката си пещера — ловецът осъзна нещо, което го отчая дълбоко.

Не можеше да се скрие от себе си.

През следващите няколко дни, залисан във всекидневните си задължения, Дризт въобще не се замисли за постъпките си. Щеше да оцелее, знаеше това. Ловецът нямаше друг избор. Но мисълта за цената, която трябваше да заплати за своето оцеляване, се загнезди дълбоко в сърцето на Дризт До’Урден и го обърка.

Ежедневната работа го предпазваше от болката, но в края на деня мрачният елф се чувстваше незащитен и уязвим. Споменът за сблъсъка с роднините му го преследваше, не напускаше мислите му и беше така жив, сякаш се повтаряше всяка нощ. Всеки път Дризт се събуждаше ужасен и съвсем сам, погълнат от кошмарите си и от чудовищата, които го преследваха в сънищата му. Той разбра, че с нищо не може да ги победи — нито с меч, нито с брилянтните си умения.

Мрачният елф не се страхуваше, че майка му ще продължи да го преследва, за да го накаже, и осъзнаваше много добре, че тя наистина ще го стори. Но това беше неговият свят — толкова различен от криволичещите улички на Мензоберанзан — и неговият живот — неразбираем за мрачните елфи, живеещи в града. Навън, в дивата пустош, Дризт знаеше, че ще оцелее, каквото и отмъщение да му готвеше матрона Малис.

Ловецът успя да се отърси от чувството за вина, което изпитваше спрямо Бриса. Той заключи, че вината всъщност е на неговите роднини, защото именно те бяха предизвикали опасната битка, и най-вече на сестра му — тя бе започнала всичко със своето заклинание. Но въпреки това, което знаеше, Дризт прекара дълги дни в търсене на отговори на въпросите, породени от действията му в онази нощ и свързани със собствената му природа и характер. Нима наистина се беше превърнал в свиреп, безмилостен ловец само заради тежките условия, в който се налагаше да живее? Или този ловец беше истинската му същност — това, което е бил през цялото време? Това не бяха въпроси, на които можеше да си отговори лесно, и сега те не напускаха съзнанието му.

Мрачният елф не можеше да забрави още нещо, свързано с неговите роднини — звука на гласовете им, мелодията на думите им, които разбираше и на които можеше да отговори. От всички спомени за тези няколко мига, прекарани с Бриса и Дайнин, най-ярко изплуваха не ударите, които си разменяха, а думите. Дризт си ги припомняше отново и отново, слушаше ги в съзнанието си и се страхуваше от деня, в който щяха да избледнеят. Тогава, може би щеше да ги помни, но нямаше да ги чува.

Щеше да е отново сам.

За пръв път, откакто Гуенивар го беше оставила, ловецът извади от джоба си фигурката от черен оникс. Постави я на камъка пред него и погледна към стената, за да преброи чертичките и да разбере колко дни са изминали откакто бе призовал пантерата за последно. В този миг той осъзна колко безполезно е всичко това. Кога за последен път беше отбелязал чертичка на стената? И въобще за какво му бяха тези знаци? Откъде можеше да знае, че ги брои точно, дори и да отбелязваше чертичка всеки път, когато станеше от сън?