Р. Салваторе - Изгнание

Водачът на стражата, който очевидно търсеше някакво обяснение на ситуацията, изрева няколко въпроса към Дризт, но елфът само повдигна безпомощно рамене. Голяма част от наобиколилите го гномове отскочиха уплашени.

Началник-стражата закрещя още по-силно и заплаши Дризт с острия връх на копието си, но той не разбираше думите му, нито можеше да проговори на чуждия език. С много бавни и внимателни движения елфът плъзна ръка по корема си, към катарамата на своя колан. Началникът на лукавите гномове стисна здраво дръжката на копието си, без да изпуска от очи движенията му.

Дризт разкопча катарамата и ятаганите му се строполиха със звън на каменния под.

Всички гномове отскочиха назад, после отново се скупчиха около него. Началник-стражата даде някаква заповед, двама свиърфнебли оставиха оръжията си и започнаха да претърсват старателно и не много нежно неканения гостенин. Дризт трепна от страх, когато откриха камата, която държеше в ботуша си. Обвини се за своята глупост, че е забравил ножа си и не се е разкрил напълно пред гномовете.

Миг по-късно, когато един свиърфнебъл бръкна в дълбокия джоб на плаща пиуафуи и извади оттам фигурката от черен оникс, Дризт се уплаши още повече.

Инстинктивно мрачният елф посегна към пантерата, а на лицето му бе изписана горчива молба.

За реакцията си Дризт получи удар в гърба с дръжка на копие. Лукавите гномове не бяха зла раса, но и никак не обичаха мрачни елфи. Свиърфнеблите от незапомнени времена оцеляваха в Подземния мрак; имаха малко съюзници, но и много врагове, и винаги поставяха мрачните елфи на първо място сред най-омразните си неприятели. От основаването на древния Блингденстоун, по-голяма част от свиърфнеблите, убити в дивата пустош на тунелите, бяха паднали именно под остриетата на мрачни елфи.

Сега, по необясними причини, един от същите тези елфи беше изкачил стълбите до самите порти на града и сам бе предал оръжията си.

Гномовете здраво вързаха ръцете му на кръста, а четирима стражи опряха копия в тялото му, готови да ги забият и при най-малкото заплашително движение. Останалата стража беше претърсила района наоколо и не беше открила други мрачни елфи. Но въпреки всичко, недоверчивият началник-стража постави патрули на всяка една стратегическа позиция, после се присъедини към двамата свиърфнебли, охраняващи портите на града.

Масивните врати се разтвориха и Дризт беше въведен вътре. В този миг на страх и вълнение, мрачният елф можеше само да се надява, че е оставил ловеца далеч зад себе си, в дивата пустош на Подземния мрак.

Дайнин не бързаше да се изправи пред разгневената си майка и започна да се мотае по пътя към преддверието на големия параклис. Матрона Малис беше заповядала да го повикат и той не можеше да отклони призива й.

Пред богато украсените врати на преддверието, първият син на До’Урден откри Виерна и Мая, които изглеждаха не по-малко притеснени от него.

— Какво става? — попита на езика на жестовете Дайнин.

— Вече цял ден са вътре — матрона Малис, Бриса и Ши’неин — отвърнаха ръцете на Виерна.

— Планират поредното преследване — експедиция в търсене на Дризт — вяло жестикулира Дайнин, недоволен от факта, че щеше да бъде включен в нея, независимо дали го иска или не.

Двете жрици забелязаха пренебрежителната, навъсена физиономия на своя брат.

— Наистина ли беше толкова ужасно? — попита Мая. — Бриса не ни разказа почти нищо.

— Отсечените й пръсти и унищожения камшик ни казаха повече от нея — добави Виерна, а по устните й се прокрадна лека усмивка. Средната дъщеря, подобно на всеки обитател на дома До’Урден, не харесваше особено Бриса.

По лицето на Дайнин не се разля усмивка при спомена за сблъсъка с Дризт.

— Забелязахте силата на нашия брат, когато живееше сред нас — отвърна с жестове първият син. — Усъвършенствал е уменията си десетократно откакто е напуснал дома.

— Но как изглеждаше? — попита Виерна, заинтригувана от способността на Дризт да оцелява. Откакто патрулът се бе завърнал с новината, че най-малкият й брат е жив, тя тайно се надяваше, че някой ден ще го види отново. Те бяха от един баща, така им бе казано, и Виерна таеше по-силни симпатии към Дризт, отколкото им бе разрешила матроната.

Забелязал развълнуваното й изражение и припомняйки си собственото си унижение в ръцете на брат си, Дайнин изгледа сестра си с неодобрение:

— Не се страхувай, сестричке — бързо жестикулира той. — Ако този път Малис изпрати теб в тунелите, както и предполагам, че ще стане, ще видиш всичко, което искаш да узнаеш за Дризт, че и много повече! — Мрачният елф плесна с ръце, за да обяви края на този разговор, мина между сестрите си и прекрачи в преддверието на големия параклис.