Р. Салваторе - Убежище

Кемфана се надяваше този ден да настъпи скоро. Когато Улгулу се отидеше, той щеше да управлява, щеше да яде и да става все по-силен. След това щеше да настъпи краят на безкрайния период на съзряване в този прокълнат свят и Кемфана щеше да се завърне в родното си измерение, за да се съревновава със сънародниците си.

— Мъртви — изрева отново Улгулу. — Отвратителен гоблин! Стани и ми обясни как се е случило това! Кой е постъпил така с гнолите ми?

Натак пълзя около минута, после събра смелост и се изправи на колене.

— Аз не знае — изхленчи той. — Гноли разкъсани, накълцани и умрели.

Улгулу се залюля на широките си, огромни пети. Гнолите се бяха отправили към фермата, беше им заповядано да се върнат със собственика и най-големия му син. Здравите им тела щяха да подсилят значително огромния баргест, дори можеха да му осигурят зрелостта, необходима, за да се завърне в Геена.

Натак беше донесъл лоши новини и Улгулу трябваше да прати Пиводън или дори сам да посети човеците. Но както великанът, така и огромното мораво чудовище, можеха да предизвикат фермерите от града да предприемат общи и опасни действия.

— Тифанис! — изведнъж изрева гоблиноидът.

От стената, откъдето Улгулу бе нахлул с гръм и трясък, се отрони малко камъче. Още не беше паднало на земята, когато един дребничък дух излетя от малкия процеп, който му служеше като спалня, прекоси шестметровата зала за срещи и се настани върху огромното рамо на баргеста.

— Викали-сте-ме, да, викали-сте-ме, господарю — неразбираемо бързо и с тъничък гласец, наподобяващ жужене, промълви Тифанис.

Другите дори не бяха усетили кога дребното същество прекоси стаята. Кемфана се обърна и поклати глава от изумление.

Улгулу се разсмя — толкова обичаше да гледа най-ценния си слуга — Тифанис. Той беше куиклинг — дребен дух, притежаващ способността да се движи в измерение, което не се подчиняваше на общоприетите закони на времето. Куиклингите притежаваха невъобразима енергия — можеха да изпълняват неизпълними за другите раси задачи и бяха толкова ловки, че можеха да засрамят дори и най-сръчния крадлив полуръст.

В първите дни от управлението си, Улгулу се бе държал благосклонно с Тифанис. От всички обитатели на пещерата духът беше единственото същество, което гоблиноидът не бе заробил и този съюз му бе дал значително предимство пред Кемфана. Тифанис проучваше потенциалните жертви и Улгулу винаги знаеше кои да изяде и кои да остави на брат си, винаги знаеше как да победи по-силните от себе си.

— Скъпи Тифанис — със странно дрезгав глас промълви гоблиноидът. — Натак, клетият Натак — гоблинът усети скрития смисъл в това обръщение, — ме уведоми, че моите гноли са претърпели нещо ужасно.

— И-вие-искате-да-отида-и-да-разбера-какво-се-е-случило-с-тях, така-ли, ослепителни-господарю? — попита Тифанис.

Улгулу помълча за миг, за да проумее едва разбираемия порой от думи, после кимна нетърпеливо.

— На-секундата, господарю-мой. Веднага-се-връщам.

Гоблиноидът усети леко гъделичкане по рамото. Докато той или другите разберат какво бе казал Тифанис, тежката завеса, отделяща залата от преддверието, вече падаше на мястото си.

Един от гоблините — пазачи надникна за миг, за да провери дали Кемфана или Улгулу не са го викали, после се върна на мястото си, решил, че завесата се е разлюляла от вятъра.

Улгулу отново изрева, а Кемфана го погледна с отвращение. Той мразеше Тифанис толкова много, че можеше досега да го е убил, ако не съществуваше възможност духът да поработи и за него, когато брат му се завърнеше в Геена.

Натак започна да отстъпва бавно назад — искаше да се измъкне тихичко от залата, но огромният водач го закова на място само с един поглед.

— Докладваното от теб ми послужи добре — започна баргестът.

Натак се успокои, но само за миг. Злощастния гоблин видя как огромната ръка на Улгулу се изстрелва към него и го сграбчва за гърлото.

— Но щеше да ми послужи по-добре, ако се беше потрудил да разбереш какво се е случило с гнолите ми! — закрещя чудовището и вдигна окаяното същество от земята.

Дългоръкият гоблин едва не загуби съзнание. А когато краката му се озоваха в огромната кръвожадна паст на Улгулу, Натак съжали, че е жив.

— Разтрий дупето, облекчи болежката. Боят с пръчката, не е по-страшен от мечката. Разтрий дупето, облекчи болежката. Боят с пръчката, не е по-страшен от мечката.

Лиъм Тисълдаун не спираше да повтаря старата поговорка, за да отвлече мислите си от парещата болка под панталонките му. Пакостливият малчуган не за първи път си бъбреше тази пословица, но сега беше по-различно, макар че не след дълго Лиъм си призна, поне пред себе си, че и този път бе изоставил задълженията си.