Р. Салваторе - Убежище

Лиъм и Флани плюха на дланите си и погледнаха предизвикателно към Шоно. Когато и той преодоля страха си, тримата братя стиснаха победоносно ръце. Всички недоразумения помежду им сякаш изчезваха, когато някой от тях успееше да подразни Елени.

Нито един от тях не каза на Конър за планирания лов на Дризит. Лиъм се съгласи да му върне услугата на Конър, ако не открият странния звяр, а Елени напомни на най-големия си брат колко много услуги и дължи. Обеща му, че ако заведе нея и момчетата да берат боровинки в планината, това ще изплати целия му дълг.

Конър започна да недоволства и да се оправдава. Оплака се, че една от кобилите има нужда от подковаване, но скоро не издържа на веселите сини очи и широката усмивка на по-малката си сестричка и започна да се размеква, а обещанието на Елени, че ще опрости немалкият му дълг, го накара окончателно да се предаде.

С благословията на възрастните фермери, Конър Тисълдаун поведе сестра си и братята си нагоре в планината. Децата носеха кошнички в ръцете си, а на хълбока на младия мъж висеше грубо изкован стоманен меч.

Дризт усети уловката много преди малката дъщеря на фермера да излезе сама на полянката с боровинките. Беше видял и трите момчета на Тисълдаун, снишени в сенките на близката яворова горичка, също и най-големият брат — Конър, който размахваше грубия си меч като аматьор. Мрачният елф се досети, че най-малкото от момчетата ги беше довело тук. Предишният ден видя как го бяха затворили в бараката за дърва, а виковете му „Дризит!“ се разнасяха след всяко изплющяване на пръчката, поне в началото. Сега упоритият малчуган искаше да докаже невероятната си история.

Изведнъж момичето, което береше боровинки, се сви, после падна на земята и изкрещя, сякаш изпитваше силна болка. Дризт разпозна същата дума, която беше използвало и момчето — „Помощ!“ — и на тъмното му лице се изписа широка усмивка. Момичето беше паднало толкова смешно, че мрачният елф веднага бе усетил играта. То не беше наранено, просто викаше Дризит.

Дризт тръсна невярващо гъстата си бяла коса и тръгна, но изведнъж инстинктите му го накараха да спре. Когато погледна към седналото на земята момиче, което разтриваше глезена си, оглеждаше се нервно наоколо и хвърляше по един поглед назад към скритите си братя, сърцето на Дризт се сви изведнъж и нещо започна да го тегли към нея, нещо, на което той не можеше да устои. От колко време беше сам, откога се скиташе без приятели? В този момент Белвар му липсваше много — жадуваше за компанията на приятеля си свиърфнебъл, с който бяха преминали през толкова премеждия из земите на Подземния мрак. Липсваше му и Закнафейн — неговият баща и приятел. Мрачният елф не издържаше повече, не можеше само да наблюдава милеещите един за друг роднини.

Беше настъпил моментът, в който Дризт До’Урден трябваше да се изправи пред съседите си.

Мрачният елф нахлупи качулката на огромния гнолски плащ над очите си, въпреки че парцаливата дреха не можа да скрие произхода му, и тръгна напред. Надяваше да установи някаква връзка с момичето, поне да успее да успокои първоначалната и реакция на появата му. Но и в най-добрия случай надеждите му бяха прекалени. Когато го видя, момичето ахна:

— Дризит!

Елени искаше да изкрещи, но не можеше, искаше да избяга, но ужасът я беше приковал на място. От скривалището си между дърветата, Лиъм извика:

— Видя ли? Дризит! Казах ви! Казах ви!

Момчето погледна към братята си. Флани и Шоно изглеждаха смаяни и развълнувани, но лицето на Конър изглеждаше толкова заплашително и страшно, че само за миг успя да попари радостта на Лиъм.

— О, богове — промърмори най-големият син на Тисълдаун. Конър бе пътешествал много с баща си и се бе научил да разпознава враговете. Младият мъж погледна към обърканите си братя и промълви една-единствена дума, чийто смисъл малчуганите не знаеха: — Мрачен елф!

Дризт спря на няколко крачки от уплашеното момиче. За пръв път виждаше жена от расата на хората и имаше възможност да я огледа отблизо. Елени беше хубава — очите и бяха големи и нежни, на бузите си имаше трапчинки, а кожата и беше гладка и златиста. Мрачният елф знаеше, че този път няма да се сражава с никого. Той се усмихна на Елени и плавно кръстоса ръце в жеста, който за повечето раси означаваше мир.

— Дризт — поправи я той и посочи с пръст към гърдите си. В този миг нещо прошумоля и го накара да извърне поглед от момичето.

— Бягай, Елени! — изкрещя Конър Тисълдаун. Размахал меча си, младежът се бе насочил право към Дризт. — Това е мрачен елф! Мрачен елф! Бягай, спасявай се!