Р. Салваторе - Беззвездна нощ

Разнесе се взрив, тунелът се изпълни с оранжев дим, а когато се разпръсна, от Джарлаксъл нямаше и следа.

— Прав ти път и дано никога вече не се видим — промърмори младата жена.

— Веднъж да се доберем до Повърхността и аз ще ви кажа същото — мрачно обеща Ентрери.

— Само защото Кати-Бри ти даде думата си — отвърна Дризт със същия тон и твърдо срещна студения му, пълен с омраза поглед.

Сега, когато непосредствената опасност за живота им бе отминала, старата вражда отново се разгаряше.

Този път не тръгнаха към пещерата край Прохода на мъртвите орки. Водени от Гуенивар, те навлязоха в галериите дълбоко под Митрил Хол, които Ентрери помнеше достатъчно добре, за да открие тунелите, свързващи Подземния мрак с най-долните нива на джуджешката твърдина. Палачът и Дризт се разделиха на същата онази тераска, където преди време се бяха изправили един срещу друг, наблюдавани единствено от Риджис и милионите звезди, обсипали небосвода.

Преди да се скрие от погледите на двамата приятели, Ентрери поспря и се обърна:

— Аз също не забравям — повтори той прощалните думи на Джарлаксъл. — А нима моите похвати са по-малко коварни и жестоки от тези на Мрачните?

Дризт дори не си направи труда да му отговори.

— Ех, защо му дадох дума! — прошепна Кати-Бри. — Така ми се ще да изпратя една от сребърните си стрели в гърба му!

Дризт обгърна раменете й с ръка и я поведе обратно в тунела. Не можеше да отрече, че изстрелът би направил света по-добро място за живеене, ала той вече не се боеше от Артемис Ентрери.

Въпреки самоувереното му държание, на Ентрери не му бе никак лесно в този момент, сигурен бе Дризт. Онова, на което бе станал свидетел в Мензоберанзан — съвършено ясно отражение на собствената му черна същност — никак не му се бе понравило. Още дълго палачът щеше да се възстановява от душевните рани, получени в града на Мрачните; много време щеше да мине, преди отново да се сети за скиталеца, живеещ своя живот далече-далече от него.

Не бяха вървели и час, когато достигнаха лобното място на Уолфгар. Двамата приятели дълго стояха там, безмълвни, хванати ръка за ръка.

Когато най-сетне се откъснаха от скръбните спомени и се наканиха да продължат, в стаята внезапно нахлуха тежковъоръжени джуджета и препречиха всички изходи с бойните машини, които носеха.

— Предайте се или ще ви стъпчем кат’ буболечки! — закрещяха те, ала суровите викове бързо отстъпиха място на смаяни възгласи — брадатите войни бяха разпознали „нашествениците“ и сега до един се скупчиха около тях, с грейнали от задоволство лица.

— Заведете ги при командира! — провикна се някой и двамата приятели бяха понесени към официалния вход на Митрил Хол с главоломна скорост.

Недалече оттам откриха командира и бяха не по-малко учудени да го видят в тази роля, отколкото той от това, че ги вижда живи.

— Командирът? — едва успя да каже Кати-Бри, когато Риджис се хвърли на врата й, прегръщайки и Дризт с едната си ръка.

— Върнахте се! — не спираше да повтаря той с блеснали от възторг очи.

— Командир? — Кати-Бри все още не можеше да повярва, че е чула правилно.

Дребничкият й приятел само сви рамене:

— Все някой трябваше да го свърши — обясни той.

— А той се справи повече от добре, нас ако питаш обади се едно от джуджетата и другарите му се съгласиха с него толкова горещо, че полуръстът се изчерви.

Бързо се отърси от смущението си, обаче, и я целуна така силно, че замалко не й насини бузата.

Бруенор се вкамени на мястото си и след като горещо приветстваха Кати-Бри, останалите джуджета в тронната зала побързаха да си тръгнат.

— Доведох го обратно — започна направо младата жена, когато останаха сами, мъчейки се да звучи, сякаш не се бе случило нищо особено. — Ще ми се и ти да бе видял колко красив е градът на Мрачните!

Лицето на баща й се сгърчи, сивите му очи се наляха със сълзи.

— Глупаво момиче! — сопна се той и резкият му тон я стресна.

Познаваше Бруенор от съвсем малка, ала ето че в този миг не бе сигурна, дали се кани да я прегърне или да я удуши.

— Ти си глупак! — отвърна тя, не по-малко упорита от него.

Кралят скочи от трона си и вдигна ръка. Никога през живота си не я беше удрял, ала сега едва се удържа да не го стори.

— Ти си глупак! — повтори дъщеря му, сякаш го предизвикваше. — Седиш си тук, потънал в скръб по нещо, което не можеш да промениш, когато навън е пълно със злини, които трябва да бъдат поправени!