Р. Салваторе - Беззвездна нощ

Котката вече предвкусваше победата си, когато внезапно усети остро убождане — в гърба й се бе забил меч.

Извърна се рязко, отхапвайки голямо парче от рамото на влечугото, ала болката в гърба бе прекалено силна и Гуенивар почувства, че й причернява. Бездруго изнурена от тежкото бягство по мостовете, тя нямаше друг избор — трябваше да се откаже и да поеме обратно към Звездната равнина.

Злощастното влечуго се претърколи върху каменния под. От врата му шуртеше кръв, коремът му бе разпорен, вътрешностите му се сипеха по земята. Полусляпо от болка, то запълзя с цялата бързина, на която беше способно, и затърси дупка, където да се скрие.

Без да му обърне никакво внимание, Берг’инйон се настани още по-удобно на собствения си гущер и продължи да наблюдава битката с удвоен интерес. Вдигна арбалета си и се накани да стреля, после сякаш му дойде друга мисъл и той бавно свали оръжието.

Току-що му бе хрумнало, че както и да завърши тази битка, той със сигурност щеше да спечели.

Дантраг вдигна ръце и облегна двата меча на раменете си, после небрежно се приближи до противника си. Канеше се да каже нещо (или поне така си помисли скиталецът), ала в този миг един от мечовете рязко се стрелна към него. Скиталецът светкавично го пресрещна със Сиянието. Сред звън на желязо Повелителят на меча замахна с второто си оръжие и в същото време протегна първото с дръжката напред.

Всичко стана толкова бързо, че Дризт дори не успя да проследи всичките му движения и макар да спря втория меч, не можа да се предпази от другия, чиято дръжка с всички сили се стовари върху лицето му. Преди да има време да реагира, ръката на Дантраг изплющя върху бузата му.

Каква ли магия използваше противникът му, зачуди се Дризт, убеден, че никой не е в състояние да се движи толкова бързо.

По острия ръб на един от мечовете заигра ален светлик, макар че в очите на скиталеца той не бе нищо повече от неясно петно — така светкавично се стрелкаше оръжието насам-натам. На Дризт му оставаше единствено да се отбранява, да следи всяко движение на противника си, да размахва ятагани във всички посоки и да се вслушва в звъна на желязо, който го успокояваше, че и този път е успял да отклони мечовете на Дантраг. За нападение не можеше да става и дума, единствената му надежда бе, че Повелителят на меча скоро ще се умори.

По устните на Дантраг заигра зла усмивка — и този път, както винаги досега, противникът му не бе в състояние да издържи невъобразимото темпо.

Сиянието се хвърли наляво и отби връхлитащия оттам меч. Другото оръжие на Баенре, онова, по чието острие се гонеха алени пламъчета, политна високо надясно и Дризт с усилие успя да му препречи пътя. Последвалият удар бе прекалено силен и прекалено близо до върха на ледения ятаган и скиталецът разбра, че няма да има сили да удържи на страховития натиск, не и докато оръжието му бе изправено почти отвесно. Вместо това, той светкавично се хвърли на земята и усети как мечът изсвистява над главата му. Когато отново се изправи на крака и се обърна, с изумление видя острието на Дантраг да потъва дълбоко в стената, сякаш тя не бе от най-як камък, а от любимото на Бруенор Бойния чук миризливо сирене!

— Колко още можеш да издържиш? — разнесе се ехидният глас на Баенре. — Движенията ти май вече започнаха да се забавят. Много скоро ще рухнеш победен!

И самонадеяният Повелител на меча смело пристъпи напред, още по-дързък сега, когато вярваше, че е видял на какво е способен прословутият Дризт До’Урден.

Хванат неподготвен, притиснат в ъгъла и притеснен за последствията, които загубата му щеше да има за спътниците му, досега скиталецът се биеше сковано и неуверено. Време бе това да се промени и като впрегна цялата си воля, той изхвърли всичко друго от съзнанието си и прикова вниманието си върху битката. Вече нямаше да следва правилата на Дантраг, нямаше просто да стои и да повтаря движенията му, докато накрая рухне от умора. Вместо това щеше да се вгледа по-внимателно в него, да разгадае методите му, точно както бе сторил, когато злият елф за първи път се бе нахвърлил върху него, възседнал гущера си. Тогава Дризт беше предугадил, че противникът му се кани да се изкачи на тавана, прозрял бе намеренията му, защото бе погледнал през очите на Дантраг.

Така стана и този път. Повелителят на меча замахна за ляв удар, после за десен, после за още два леви и всеки път скиталецът спираше оръжията му, като не само че улучваше безпогрешно откъде ще долети острието, но дори изпращаше ятаганите си в нужната посока, още преди неприятелят му да бе започнал нападението. Всъщност, начинът, по който Дантраг се биеше, силно наподобяваше техниката на Закнафейн. Синът на Баенре може и да се движеше по-светкавично от всеки друг елф, когото Дризт бе срещал, ала това си имаше и своя голям недостатък. Въпреки невъобразимата бързина, с която въртеше оръжията (или може би именно заради нея), Дантраг надали бе в състояние да импровизира и в движение да променя тактиката си.