Р. Салваторе - Беззвездна нощ

Дризт отби спускащия се към него меч и описа кръг със Сиянието, за да пресрещне напълно очаквания удар на второто елфическо острие. Беше точно както подозираше — немислимата бързина на Дантраг го ограничаваше по същия начин, по който пречеше на противниците му.

Следващият яростен замах завари скиталеца на колене, с ятаган, вдигнат високо, за да пресрещне връхлитащото оръжие. Вторият меч се спусна мълниеносно, ала Дризт го изпревари и върху крака на Дантраг се проточи кървава резка и го принуди да отскочи.

Повелителят на меча се хвърли напред с яростен рев. Заради мълниеносните му удари, Дризт започна да вдига ятаганите си все по-нависоко. Докато се опитваше да предугажда движенията на противника си, скиталецът изведнъж съзря целия му замисъл… замисъл, който още като младеж бе научил от баща си.

Дантраг дори не подозираше (единствените, които го знаеха, бяха Дризт и Закнафейн), че младият До’Урден бе открил противодействие на тази обикновено несъкрушима атака.

Злият елф изтласка ятаганите нагоре и пристъпи под тях. Това движение се наричаше двоен долен удар — онзи, който го предприемаше, първо принуждаваше противника си да вдигне оръжия нависоко, после правеше крачка назад, само за да се хвърли отново в атака с протегнати напред остриета.

Дризт се отдръпна и стовари кръстосаните си ятагани върху издигащите се мечове на Дантраг — отвръщаше с двойно кръстосване, единственото възможно париране в случая. Само че скиталецът имаше още нещо наум — докато натискаше двата меча надолу, той постепенно пренесе тежестта на тялото си върху единия си крак, а с другия с всички сили изрита противника си право между очите.

Жестокият удар запрати Дантраг назад и преди той да успее да се съвземе, Дризт се нахвърли отгоре му, без да спира да върти магическите си ятагани. Вече той бе този, който нападаше, неговите удари валяха мълниеносно, за да не позволят на врага му да се съвземе и да се възползва от преимуществото, което получаваше от невъобразимата бързина на ръцете си.

Сега бе ред на Дантраг да се отбранява срещу мълниеносните атаки на скиталеца, които се сипеха върху му от всички възможни ъгли. Дризт не знаеше колко още ще съумява да удържа това бясно темпо, ала прекрасно разбираше, че не бива да позволява на противника си да премине в настъпление и отново да го притисне до стената.

Всъщност, Дантраг се справяше наистина добре, успяваше да отбива ударите и да отбягва ятаганите в малкото случаи, когато Дризт пробиеше защитата му. Постепенно скиталецът забеляза, че единствено ръцете на противника му притежават онази невъобразима бързина, която така го бе изумила в началото. Движенията на тялото му бяха умели и добре премерени (както можеше да се очаква от един Повелител на меча и то на Първия дом), ала нищо повече. Дантраг със сигурност не беше по-бърз от него.

Сиянието политна право напред и злият елф с лекота го пресрещна. Дризт светкавично извъртя оръжие така, че закривеното острие да мине над меча и да се впие в ръката, която го държи.

Дантраг отскочи назад, опитвайки да се откопчи, ала скиталецът го следваше неотклонно, без да спира лудешкия танц на ятаганите си. Още на два пъти Дризт надви съпротивата му и го рани леко, използвайки закривените си оръжия, за да се промуши покрай правите остриета на своя противник.

Дали Дантраг бе в състояние да предугажда движенията му така добре, както той — неговите, запита се скиталецът и потисна ироничната усмивка, която напираше на устните му. Сиянието се стрелна право напред и Дантраг вдигна меч пред себе си — единствената възможна защита. Ятаганът започна да се извърта на една страна и той отдръпна ръката си.

Внезапно, по-бързо отколкото Дантраг можеше да реагира, Сиянието смени посоката си, и потъна дълбоко в другата му ръка, после се върна обратно, оставяйки грозен разрез върху корема му.

С изкривено от болка лице Повелителят на меча отскочи назад.

— Бива си те! — призна той, мъчейки се да изглежда самоуверен, ала треперещият му глас издаваше колко сериозна всъщност е последната рана.

Неочаквано по устните му плъзна усмивка:

— Берг’инйон! — извика и погледна встрани, ала задоволството му бързо се стопи — брат му не се виждаше никъде.

— Той също иска да е Повелител на меча — отбеляза Дризт.

С грозен вик злият елф се хвърли в яростна атака.

Разяреният убиец пристъпи в дирята зеленикава светлина, оставена от сабята му. Изумрудената кама се потопи в кръвта на елфа и се опи от живителната му енергия, после се заби отново и отново. Най-сетне Ентрери издърпа оръжието си и направи крачка назад, оставяйки мъртвото тяло да рухне на земята.