Р. Салваторе - Беззвездна нощ

— Прекалено е стегнато!

— Проклятие! — изруга палачът. — Няма с какво да го среже!

Дризт извади Сиянието от ножницата и пристъпи към въжето, твърдо решен да умре до скъпата си Кати-Бри. Не бе успял да направи и крачка, когато младата жена преметна Таулмарил през рамо и скочи върху своеобразния мост с изкривено от ужас лице и разтреперани крака. Метър, два, пет, разстоянието между нея и спътниците й постепенно намаляваше.

Сега, когато среброперите стрели бяха спрели да разреждат редиците им, мрачните бързо се приближаваха. Първите почти бяха достигнали опънатото въже и вече насочваха арбалетите си срещу беззащитната жена.

Внезапно обаче онези, които вървяха най-отпред, се заковаха на място, после трескаво се разбягаха встрани, някои дори скочиха от моста.

Дризт не можеше да разбере какво става, но не му се наложи да се чуди дълго — тъкмо в този миг между двете групи елфи на отсрещната пътека избухна огромно огнено кълбо. Пламъците се пръснаха във всички посоки и той инстинктивно вдигна ръце пред лицето си.

В този момент се разнесе викът на палача — прогорено, въжето се бе откъснало в другия си край и сега бързо профучаваше покрай тях, повлечено от тристакилограмовата пантера.

Дризт и Ентрери светкавично се хвърлиха към него, за да го забавят поне малко, но едва го бяха хванали, когато почувстваха как то олеква и се отпуска в ръцете им — безстрашната Гуенивар, досетила се, че Кати-Бри ще се блъсне в моста с всички сили и най-вероятно няма да успее да се задържи, пусна своя край на въжето и полетя в мрака на бездната.

Мостът, от който Кати-Бри бе побягнала преди малко, изскърца зловещо и се срути, премазвайки един от малцината оцелели след взрива на разцепената магическа пръчка и събаряйки онези, които не бяха успели да скочат навреме. Повечето все още можеха да левитират и щяха да се спасят, но това забавяне щеше да осигури на бегълците преднината, от която така отчаяно се нуждаеха.

Лицето на Кати-Бри пламтеше от горещината, по плаща й се гонеха малки пламъчета, ала тя запази присъствие на духа и сграбчи протегнатата ръка на Дризт.

— Отпрати Гуен! — останала без дъх се примоли тя, макар че при всяка дума усещаше остра болка в гърдите.

Дризт не чака да му повтарят и без да я пуска, извади ониксовата статуетка от кесията си и освободи Гуенивар. Оставаше му само да се надява, че го е сторил преди вярното животно да се е сгромолясало на каменния под.

След това внимателно издърпа Кати-Бри на моста до себе си и силно я прегърна. Междувременно Ентрери бе откачил куката и сега с един добре премерен замах я прехвърли през дупката, останала след срутването на сталактита. После завърза другия край на въжето за парапета на моста и даде знак на Дризт да тръгне пръв.

Скиталецът ловко се закатери нагоре, следван от Кати-Бри. Тя обаче не се справяше така добре като него и с това предизвика гневните ругатни на Ентрери, който се боеше, че заради нея неприятелите им може да ги настигнат.

И наистина, както Дризт виждаше със собствените си очи, към тях вече се бе насочила нова група левитиращи елфи, макар все още да бяха достатъчно далече.

— Чисто е! — извика той, когато надникна в дупката и с радост установи, че там наистина има тунел, а не някоя малка стаичка без изход.

Ентрери се улови за въжето и пое нагоре, последен от тримата.

Скиталецът издърпа Кати-Бри до себе си и сведе поглед към убиеца. Можеше да пререже въжето и да го остави да рухне в бездната — светът щеше да бъде много по-добро място без злия палач. Ала Дризт не можеше да потъпче честта си и да престъпи думата си — своята и тази на Кати-Бри. Освен това не можеше да отрече, че Ентрери наистина бе положил неимоверни усилия, за да ги доведе дотук. Не, Дризт До’Урден нямаше да се превърне в предател.

Когато убиецът се приближи достатъчно, той го улови и му помогна да се изкатери при тях. Междувременно Кати-Бри отново бе свалила Таулмарил от рамото си и сега надникна през дупката, за да провери дали враговете им не ги застигат. Внезапно вниманието й беше привлечено от обгърнатия от вълшебни пламъци купол на светилището, което се издигаше точно под тях. Представи си израженията на събраните там елфи, ако Гуенивар бе рухнала върху покрива и тази мисъл я наведе на една идея. По устните й заигра мрачна усмивка и след един последен поглед към светилището, тя вдигна очи към тавана над главата си.

Тунелът не беше изработен с длето и чук и затова бе доста неравен, но за сметка на това достатъчно широк, за да могат тримата да вървят рамо до рамо. Изведнъж в мрака пред тях проблесна светлина — сигурен признак, че не са сами.